Момичето закрепи слънчевите очила на челото си, присви очи, взря се в двора и пак си сложи очилата, като издиша облак тютюнев дим. Междувременно успях да видя, че под лявото му око има трисантиметрова рана — вероятно белегът щеше да остане за цял живот. Момичето сигурно носеше тъмните очила, за да я скрие. Лицето му не беше особено красиво, но бе някак привлекателно, вероятно заради живите очи и необичайната форма на устните.
— Знаете ли за Мияваки? — попита то.
— Не знам нищо — отвърнах.
— Живееха в празната къща. Много симпатично семейство. Имаха две дъщери, и двете учеха в частни девически училища. Господин Мияваки имаше верига семейни ресторанти.
— Защо вече не живеят тук?
— Може би е задлъжнял. Направо си избягаха, вдигнаха се и се изнесоха за една нощ. Някъде преди около година. Зарязаха къщата да се руши, превърнала се е в свърталище на котките. Мама все роптае.
— Толкова много котки ли има вътре?
Стиснало цигарата между устните си, момичето погледна небето.
— Какви ли не. Някои са с проскубана козина, други с по едно око… а вместо второто се червенее гола плът. Ужас!
Аз кимнах.
— Имам една роднина с по шест пръста на всяка ръка. Малко по-голяма е от мен. До кутрето има още един пръст, мъничък като на новородено. Научила се е да го свива и повечето хора не забелязват. Много е красива.
Отново кимнах.
— Как мислите, дали се предава по наследство? Как му викаха… а, по кръвна линия.
— Не разбирам много от наследственост.
Момичето млъкна. Аз смучех лимонов бонбон и се взирах в котешката пътека. Досега не се бе появила нито една котка.
— Сигурен ли сте, че не искате нещо за пиене? — попита момичето. — Аз ще си взема една кока-кола.
Казах, че не ми се пие.
Тя стана от шезлонга и накуцвайки, се скри между дърветата. Взех от тревата списанието и го разлистих. За огромна моя изненада се оказа мъжко, от онези лъскавите, които излизат веднъж месечно. Жената на постера беше с тънки бикини, през които прозираха цепката и срамните й косми. Седеше на табуретка, краката й разкрачени под странен ъгъл. Сложих с въздишка списанието на тревата, кръстосах ръце върху гърдите си и пак загледах котешката пътека.
* * *
Мина много време, докато момичето се върне с колата в ръка. Жегата ме смазваше. Седях на слънцето и усещах как мозъкът ми се разтапя. Нямах никакво желание да мисля.
— Я ми кажете — подхвана момичето предишния разговор. — Ако сте влюбен в някое момиче и се окаже, че то е с шест пръста, какво ще направите?
— Ще го продам на цирка — отговорих аз.
— Вярно?
— Не, разбира се — рекох аз. — Шегувам се. Едва ли ще ми пречи.
— Дори и да има опасност децата ви също да се родят с шест пръста?
Позамислих се.
— Не, наистина няма да ми пречи. Какво толкова, че има един пръст повече?
— А ако е с четири гърди?
Отново се замислих.
— Не знам.
Четири гърди ли? Това можеше да продължава вечно. Реших да сменя темата.
— На колко години сте? — попитах аз.
— На шестнайсет — отвърна момичето. — Наскоро имах рожден ден. От тази година уча в гимназия.
— Отдавна ли отсъствате?
— Ако се движа много, кракът ме боли. И с тоя белег под окото. В моето училище ни държат ужасно строго. Ако разберат, че съм паднала от мотоциклет, ще почнат да ми опяват. Затова се правя на „болна“. Може да повторя годината. И без това не бързам да премина в следващия клас.
— А, ясно.
— Както и да е, значи казвате, че нямате нищо против да се ожените за момиче с шест пръста, но не и за момиче с четири гърди…
— Не съм казвал такова нещо. Казах, че не знам.
— Защо не знаете?
— Не знам… трудно ми е да си го представя.
— Можете ли да си представите човек с шест пръста?
— Определено. Предполагам, че да.
— А защо не можете да си представите с четири гърди? Каква е разликата?
Отново се позамислих, но не успях да намеря отговор.
— Прекалено много въпроси ли задавам?
— Така ли ви казват?
— Да, понякога.
Пак се извърнах към котешката пътека. Какво, да го вземат мътните, търся тук? Не се беше появила нито една котка. Все така кръстосал ръце на гърдите си, затворих очи за около трийсетина секунди. Усещах как по различни части на тялото ми избива пот. Слънцето ме напичаше с необяснима тежест. Всеки път, когато момичето раздвижеше чашата, ледът в нея звънтеше като звънец на крава.
— Поспете, ако ви се спи — прошепна момичето. — Ще ви събудя, щом се появи някоя котка.
Кимнах мълком, без да отварям очи.
Читать дальше