Харуки Мураками - Хроника на птицата с пружина

Въздухът беше застинал. Не се чуваха никакви звуци. Гълъбът беше изчезнал отдавна. Продължавах да си мисля за жената от телефона. Наистина ли я познавах? В гласа и в начина й на говорене нямаше нищо познато. Тя обаче определено ме познаваше. Все едно гледах картина на Де Кирико: дългата сянка на жената се бе разпростряла през празната улица право към мен, макар и самата жена да се намираше много далеч от пределите на съзнанието ми. Звънецът до ухото ми продължаваше да звънти и звънти.

— Спите ли? — попита момичето толкова тихо, та не бях сигурен, че съм чул него.

— Не, не спя — отговорих аз.

— Може ли да седна по-близо? Така… ще ми бъде по-лесно да говоря тихо.

— Нямам нищо против — казах, без да отварям очи.

То придърпа шезлонга, докато той не се удари със сухо дървено тракане в моя.

Странно, в зависимост от това дали очите ми бяха отворени или затворени, гласът на момичето звучеше съвсем различно.

— Може ли да говоря? Наистина съвсем тихо, а вие няма нужда да отвръщате. Можете дори да спите. На мен не ми пречи.

— Говорете си — казах аз.

— Когато хората умират, е страхотно.

Сега устата й беше точно до ухото ми и думите проникваха вътре в мен заедно с топлия й, влажен дъх.

— В смисъл? — попитах аз.

Момичето долепи пръст до устните ми, сякаш за да ги запечата.

— Без въпроси — каза то. — И не отваряйте очи. Чухте ли?

Кимнах съвсем леко.

Момичето махна пръст от устните ми и го премести върху китката ми.

— Защо ли нямам скалпел! Щях да направя разрез и да погледна вътре. Не, не в трупа… а в самата смърт. Сигурна съм, че има нещо такова. Нещо кръгло и размекнато, като топка за софтбол с твърда малка сърцевина от мъртви нерви. Искам да я извадя от мъртвеца, да я разрежа и да я разгледам. Винаги съм се питала какво ли представлява. Може би цялата е твърда като паста за зъби, засъхнала вътре в тубичката. Точно така, не мислите ли? Не, не ми отговаряйте. Отвън е мека, но по-навътре става все по-твърда. Искам да разрежа кожата, да извадя меката част, със скалпела и с нещо като шпатула да проникна вътре: размекнатата част става все по-твърда, докато не стигнеш мъничката сърцевина. Тя е съвсем малка, като сачма, и наистина е твърда. Нещо такова, нали? — момичето се прокашля няколко пъти. — Напоследък си мисля само за това. Сигурно защото всеки ден имам много време за убиване. Когато нямаш работа, мислите те отнасят надалеч, наистина много надалеч… толкова надалеч, че не можеш да ги последваш до края.

Момичето махна пръст от китката ми и си допи колата. Разбрах, че чашата е празна, от звука на леда.

— Не се притеснявайте за котарака… аз гледам. Ще ви кажа, ако Нобору Ватая се появи. Не отваряйте очи. Сигурна съм, че Нобору Ватая се разхожда някъде тук. Всеки момент ще изскочи. Ще дойде. Знам, че ще дойде… през тревата, под оградата, пътьом ще поспре да подуши цветята и малко по малко ще се приближи. Представете си го по този начин.

Опитах се да си представя котарака, ала в съзнанието ми изникна само нещо като размазана снимка с осветление отзад. Слънчевата светлина, която проникваше през клепачите ми, разсейваше и разклащаше вътрешния ми мрак и от това ми бе невъзможно да си представя ясно котарака. Пред очите ми изникваше нещо като несполучлив портрет, странен, изкривен образ, който по някои особености приличаше на оригинала, но в който липсваха най-важните части. Не се сещах дори как изглежда котаракът, когато се движи.

Момичето отново сложи пръст върху китката ми и с върха му нарисува някакъв знак с неясни очертания. В отговор в съзнанието ми започна да нахлува нов вид мрак, различен от мрака, който бях усетил преди това. Вероятно се унасях. Не исках, но ставаше независимо от мен. Тялото ми беше като труп, като чужд труп, който хлътва надолу в брезента на шезлонга.

В мрака видях четирите крака на Нобору Ватая, четири тихи кафяви крака, четири меки лапи с издути възглавнички като от каучук, които стъпваха нечуто някъде по земята.

Но къде ли?

„Ще отнеме само десет минути“ — каза жената по телефона.

Не, тя определено грешеше. Понякога десет минути не са десет минути. Те могат да се разтягат и да се свиват. Знаех го със сигурност.

Когато се събудих, бях сам. Момичето беше изчезнало от шезлонга, който още докосваше моя. Хавлиената кърпа и цигарите си бяха тук, но чашата и касетофона ги нямаше.

Слънцето бе започнало да се снишава на запад, върху коленете ми бе пропълзяла сянката на един от клоните на дъба. Часовникът ми показваше четири и петнайсет. Изправих гръб на шезлонга и се огледах. Широка морава, сухо езеро, ограда, каменна птица, златник, телевизионна антена. И все още никаква следа от котарака. И от момичето.