Харуки Мураками - Хроника на птицата с пружина

— Как какво! Не понасям сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета. Толкова ли не знаеш?

— Не, не знам — потвърдих аз. — И защо не ги понасяш?

— Откъде да знам защо не ги понасям? Просто не ги понасям, точка. Ти не понасяш калъфи за телефон, термоси на цветчета и разкроени джинси с капси, не понасяш да си лакирам ноктите. Дори ти не можеш да кажеш защо. Въпрос на вкус.

Всъщност можех да обясня защо не понасям всички тези неща, но не го направих, разбира се.

— Добре де — казах. — Въпрос на вкус. Но нима твърдиш, че през шестте години, откакто сме се оженили, не си купувала нито веднъж сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета?

— Никога. Нито веднъж.

— Сериозно?

— Да, сериозно. Купувам само бели, жълти или розови салфетки. И никога, ама никога не купувам тоалетна хартия с разни шарки по нея. Изумена съм, че си живял през цялото това време с мен и не си го забелязал.

И аз бях изумен, че от шест години нито веднъж не съм ползвал сини салфетки и тоалетна хартия на шарки.

— И понеже стана дума, нека ти кажа — продължи жена ми. — Направо ненавиждам телешко, пържено със зелени чушки. Толкова ли не знаеш?

— Не, не знам — отвърнах аз.

— Е, така е. И не ме питай защо. Просто не понасям миризмата на месо и чушки, които се пържат заедно в един тиган.

— Нима твърдиш, че за шест години никога не си готвила телешко заедно със зелени чушки?

Кумико поклати глава.

— Ям зелени чушки в салата. Пържа телешко с кромид лук. Но никога не съм ги готвила заедно.

Въздъхнах тежко.

— Не ти ли се е струвало странно? — попита жена ми.

— Дали ми се е струвало странно ли? Дори не съм забелязал — отвърнах аз и се позамислих: да се сетя дали, откакто съм се оженил, съм ял някога телешко, пържено със зелени чушки.

Беше невъзможно, разбира се, да си спомня.

— Живееш с мен от толкова време, а почти не ми обръщаш внимание — укори ме жена ми. — Мислиш единствено за себе си.

— Я чакай — рекох й аз, като угасих газта и оставих тигана върху печката. — Дай да не преувеличаваме. Може и да си права. Може би наистина не съм обръщал достатъчно внимание на неща като салфетки, тоалетна хартия, телешко и зелени чушки. Но това не означава, че не съм обръщал внимание на теб. Пет пари не давам какви са на цвят хартиените салфетки. Е, сигурно ще ми стане малко неприятно, ако са черни, но ми е все едно дали са бели, или сини. Същото важи за телешкото и зелените чушки. Заедно, поотделно, чудо голямо! Дори и никой по земята да не пържи никога вече телешко заедно със зелени чушки, хич не бих забелязал. Това няма нищо общо с теб, със същността ти, с онова, което превръща Кумико в Кумико. Не съм ли прав?

Вместо да отговори, жена ми изпи на две големи глътки бирата и се вторачи в празната бутилка.

Изсипах съдържанието на тигана в кофата за отпадъци. Толкова по въпроса за телешкото, зелените чушки, лука и зеления фасул. Странно. В един миг храна, в следващия — боклук. Отворих си бира и отпих направо от бутилката.

— Защо го направи? — попита жена ми.

— Нали го мразиш.

— Можеше да го изядеш.

— Изведнъж ми се отяде.

Тя сви рамене.

— Щом така предпочиташ.

Сложи ръце върху масата и отпусна глава върху тях. Известно време остана така. Не виждах дали плаче, дали спи. Погледнах празния тиган върху печката, погледнах Кумико и си изпих бирата. Направо да полудееш. На кого му пука за някаква си тоалетна хартия и зелени чушки?

Но отидох при жена си и я прегърнах през раменете.

— Добре де — рекох й. — Сега вече разбрах. Никога повече няма да купувам сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета. Обещавам. Утре ще ги занеса в супермаркета и ще се опитам да ги върна. Ако не ми ги сменят, ще ги изгоря в двора. Ще хвърля пепелта в морето. И занапред никакво телешко със зелени чушки. Никога повече. Много скоро миризмата ще се разнесе и ние вече няма да мислим за това. Нали?

Но жена ми продължи да мълчи. Искаше ми се да изляза и да се поразходя един час, а когато се върна, да я заваря весела, но знаех, че няма да стане. Трябваше лично да оправя положението.

— Виж какво, уморена си — продължих аз. — Почини си малко и ще излезем да хапнем пица. Кога за последно сме яли пица? С аншоа и лук? Ще си разделим една. Нищо няма да ни стане, ако от време на време вечеряме навън.

Но и това не помогна. Кумико остана със захлупена в ръцете си глава.

Не знаех какво още да кажа. Седнах и я погледнах през масата. Изпод късата й черна коса се подаваше едното й ухо. Беше с обица, която не бях виждал дотогава, малка и златна, във формата на рибка. Къде ли ги е купила? Пушеше ми се. Представих си как вадя от джоба си цигарите и запалката, как слагам между устните си цигара и я паля. Дръпнах толкова дълбоко, че си напълних дробовете. И ме удари тежката миризма на телешко, пържено със зелени чушки. Умирах от глад.