Харуки Мураками - Хроника на птицата с пружина

Точно както повечето важни неща по света започват с някаква дреболия, и аз се замислих за това по някакъв несъществен повод. Една сутрин, след като Кумико закуси набързо и отиде на работа, аз сложих прането в пералнята, оправих леглото, измих чиниите и пуснах прахосмукачката. Сетне с котарака до мен седнах на верандата и прегледах обявите за намаления и работа. След като обядвах, отидох до супермаркета. Напазарувах за вечеря и от щанда с преоценени стоки взех препарат за миене на съдове, хартиени салфетки и тоалетна хартия. Като се прибрах, подготвих продуктите за вечеря и докато чаках Кумико да си дойде от работа, се излегнах с книга в ръка на канапето.

Бях безработен съвсем отскоро и установих, че такъв живот ми действа освежаващо. Край на претъпканото метро, с което ходех на работа, край на срещите с хора, с които не ми се срещаше. И най-хубавото, можех да чета която книга поискам когато поискам. Нямах представа колко ще продължи този спокоен живот, но поне след първата седмица той ми харесваше и аз правех всичко възможно да не мисля за бъдещето. Това беше най-страхотната ваканция в живота ми. Все някога щеше да свърши, но дотогава имах намерение да й се наслаждавам.

Онази вечер обаче не бях в състояние да се отдам на радостта от четенето, защото Кумико закъсня след работа. Никога не се прибираше след шест и половина, а ако смяташе, че ще се забави и десетина минути, задължително ме предупреждаваше. Беше си такава: прекалено съзнателна. Онзи ден обаче беше изключение. Мина седем, а Кумико още не си беше дошла, не се беше и обадила. Месото и зеленчуците бяха нарязани и чакаха, за да сготвя веднага щом жена ми се прибере. Не че щях да правя угощение: смятах да запържа нарязано на късчета телешко с кромид лук, зелени чушки, зелен фасул, малко сол, черен пипер, соев сос и малко бира: рецепта от ергенските ми дни. Оризът беше сварен, супата мисо бе стоплена, зеленчуците бяха нарязани и разположени на отделни купчинки в голяма чиния, оставаше само да ги сложа в тигана. Липсваше единствено Кумико. Бях толкова гладен, че ми идеше да си приготвя моята порция и да я изям сам, но не можех да го сторя. Струваше ми се нечестно.

Седях на масата в кухнята, отпивах от бирата и дъвчех омекнали солети, които бях намерил в дъното на шкафа. Гледах как малката стрелка на часовника пъпли и подминава бавно чертичката между седем и осем.

Беше минало девет, когато жена ми се прибра. Изглеждаше капнала от умора. Очите й бяха кървясали: лош знак. Винаги когато очите й бяха зачервени, се случваше нещо лошо.

„Добре де — помислих си, — не губи самообладание, дръж се естествено и непринудено, не повишавай тон. Не си изпускай нервите.“

— Извинявай — каза Кумико. — Тая работа край няма. Мислех да ти се обадя, но все изникваше нещо.

— Не се притеснявай, всичко е наред — отвърнах възможно най-нехайно.

И наистина не й се сърдех. И на мен ми се беше случвало доста често. Понякога си е тежко да ходиш на работа, това не е някакво мило преживяване като например да избереш в градината най-красивата роза за настиналата си баба и да прекараш деня с нея на две пресечки от къщи. От време на време се налага да се вършат неприятни неща, да се общува с неприятни хора и все нямаш възможност да звъннеш вкъщи. Трябват ти някакви си трийсетина секунди, за да кажеш: „Така и така, тази вечер ще закъснея“, има телефони навсякъде, а ти просто не успяваш.

Заех се с готвенето: включих газта, налях олио в тигана. Кумико си взе бира от хладилника и чаша от шкафа, огледа набързо какво готвя и без да казва и дума, седна на кухненската маса. Виждах по израза й, че бирата не й се услажда.

— Трябваше да вечеряш без мен — каза жена ми.

— Не се притеснявай. Не бях много гладен.

Докато пържех месото и зеленчуците, Кумико отиде в банята. Чух я как си мие лицето и зъбите. След малко тя излезе от банята, носеше нещо. Тоалетната хартия и книжните салфетки, които бях купил от супермаркета.

— Защо си купил това? — попита уморено жена ми.

Погледнах я, както държах тигана. После извърнах очи към кутията със салфетките и пакета тоалетна хартия. Не разбирах какво ми говори.

— В какъв смисъл? Най-обикновени салфетки и тоалетна хартия. Имаме нужда от такива неща. Не че са ни свършили, просто да си чакат реда, нищо няма да им стане.

— Разбира се, че няма да им стане. Но защо трябваше да купуваш точно сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета?

— Не те разбирам — казах аз, като се опитах да се овладея. — Бяха преоценени. Носът ти няма да посинее от сините салфетки. Какво толкова?