Харуки Мураками - Хроника на птицата с пружина

Погледът ми падна върху календара на стената. На него бяха отбелязани фазите на луната. Наближаваше пълнолуние. Ами да: някъде по това време на Кумико й идваше мензисът.

Едва след като се ожених, проумях, че съм жител на Земята, третата планета от Слънчевата система. Живеех на Земята, тя се въртеше около Слънцето, а около нея се въртеше Луната. И да ми харесваше, и да не ми харесваше, това щеше да продължава цяла вечност (или времето, което можем да наречем вечност, сравнено с моя живот). Онова, което ме караше да възприемам нещата по този начин, бе невероятната точност на двайсет и девет дневните менструационни цикли на жена ми. Те съответстваха напълно на изтъняването и нарастването на Луната. А мензисът й винаги беше тежък. Няколко дни преди това тя ставаше раздразнителна или потисната. Така нейният цикъл ставаше и мой. Трябваше да внимавам точно по това време на месеца да не създавам излишни неприятности. Преди да се оженим, почти не бях забелязвал фазите на Луната. Случвало ми се е да я зърна на небето, но никога не съм се замислял за формата й. А сега тя не ми излизаше от главата.

Преди Кумико бях имал и други жени, всяка от които имаше, разбира се, своя цикъл. Някои го караха тежко, други — леко, при някои приключваше за три дни, при други — за повече от седмица, на някои им идваше редовно, на други им закъсняваше по десет дни, от което аз направо се паникьосвах, някои жени ставаха кисели, на други почти не им влияеше. Но преди да се оженя за Кумико, не бях живял с жена. Дотогава циклите в природата се свеждаха до смяната на годишните времена. През зимата си вадех якето, през лятото беше време за сандали. След като се ожених, не само заживях с друг човек, но и се сдобих с нова представа за цикличността: фазите на Луната. Само веднъж мензисът на Кумико не дойде няколко месеца, през които тя беше бременна.

— Извинявай — вдигна очи към мен жена ми. — Не исках да си го изкарвам на теб. Уморена съм и съм вкисната.

— Няма нищо, не се притеснявай — уверих я аз. — Когато си уморена, все трябва да си го изкараш на някого. За да ти олекне.

Кумико си пое дълбоко въздух, позадържа го и го издиша.

— Ами ти? — попита тя.

— Какво аз?

— Ти не си го изкарваш на никого, когато си уморен. А аз си го изкарвам. Защо така?

Поклатих глава.

— Не съм и забелязал — отвърнах. — Странно.

— Може би имаш вътре в себе си някакъв дълбок кладенец, в които изкрещяваш: „Кралят има магарешки уши!“, и всичко отново е наред.

Позамислих се.

— Може би — съгласих се с нея.

Кумико взе празната бирена бутилка. Загледа се в етикета, после в гърлото, след това започна да я върти с пръсти.

— Идва ми мензисът — оповести тя. — Сигурно заради това съм толкова вкисната.

— Знам — казах аз. — Не се притеснявай. Не си единствената. По пълнолуние измират безброй коне.

Жена ми махна ръка от бутилката, отвори уста и ме погледна.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Завчера го прочетох във вестника. Мислех да ти кажа, но съм забравил. Беше интервю с някакъв ветеринарен лекар. Фазите на Луната влияели изключително силно на конете и физически, и емоционално. Щом наближи пълнолуние, мозъчните им вълни направо побесняват и животните биват нападнати от какви ли не здравословни проблеми. После в самата нощ много от тях се поболяват и повечето умират. Никой не знае какво всъщност става, но статистиката го доказва. По пълнолуние ветеринарите не мигват по цяла нощ, затрупани са с работа.

— Интересно — отбеляза Кумико.

— А при слънчево затъмнение става още по-страшно. Направо трагедия за конете. Нямаш представа колко много коне умират в ден с пълно слънчево затъмнение. Та мисълта ми е, че точно в този миг някъде по света умират коне. В сравнение с това не е болка за умиране да си изкараш яда на някого. Не се притеснявай. Мисли за конете, които измират. Представи си как лежат под пълната луна върху сламата в някоя конюшня, как по устата им е избила пяна и те се гърчат в предсмъртни мъки.

Кумико като че ли наистина се замисли за конете, издъхващи в конюшните.

— Е, длъжна съм да призная — рече тя с нотка на примирение, — че можеш да продадеш на всеки всичко.

— Ами в такъв случай върви се преоблечи и да идем да хапнем пица — подканих аз.

Онази нощ лежах до Кумико в затъмнената спалня, гледах тавана и се питах какво ли всъщност знам за тази жена. Часовникът показваше два. Кумико спеше непробудно. Сетих се в тъмното за сините салфетки, за тоалетната хартия на шарки, за телешкото и зелените чушки. Бях живял през цялото това време с жена си, без и да подозирам, че тя мрази тези неща. Сами по себе си те не бяха от значение. Глупост някаква. Нещо, на което човек се смее и не го прави на въпрос. Чудо голямо, спречкали сме се, след ден-два няма и да помним.