Харуки Мураками - Хроника на птицата с пружина

Взрях се в котешката пътека и зачаках момичето да се върне. Минаха десет минути, а не се появиха нито котаракът, нито момичето. Нищо не помръдваше. Имах чувството, че докато съм спал, съм остарял неимоверно.

Станах от шезлонга и погледнах към къщата, където нямаше никакви признаци на човешко присъствие. Остъклените врати отразяваха ослепителното западно слънце. Отказах се да чакам — прекосих моравата и се прибрах по уличката у нас. Не бях намерил котарака, но бях направил всичко по силите си.

Вкъщи прибрах прането и се заех да подготвям продуктите за леката вечеря. В пет и половина телефонът иззвъня дванайсет пъти. Дори след като спря да звъни, звукът му продължи да се носи из вечерния здрач вътре в къщата като прах, който се рее във въздуха. Часовникът върху масата почукваше с върховете на зъбните си колелца в прозрачното тяло, плаваше из пространството.

Защо да не напиша стихотворение за птицата с пружината? Това ми хрумна, но не можех да измисля началото. А и дали гимназистките щяха да се зарадват на стихотворение за птица с пружина?

Кумико си дойде в седем и половина. От един месец си идваше все по-късно. Вече не бе необичайно да се появява след осем, понякога дори след десет. Сега си стоях вкъщи и се грижех за домакинската работа, така че не й се налагаше да бърза. Хората в редакцията не достигаха, а и един от колегите й беше в болнични.

— Извинявай — каза жена ми. — Работата край няма, а това девойче, дето е на непълен работен ден, не става за нищо.

Отидох в кухнята да направя вечерята: риба, запържена в масло, салата и супа мисо. Кумико седна на кухненската маса и ме загледа.

— Къде беше в пет и половина? — попита ме тя. — Звънях да ти кажа, че ще закъснея.

— Маслото беше свършило. Излязох да купя — излъгах аз.

— Ходи ли до банката?

— Разбира се.

— А котаракът?

— Не го намерих. Отидох, както ми каза, до празната къща, но никакъв го няма там. Обзалагам се, че е забягнал по-далеч.

Жена ми не отговори.

Когато след вечеря се изкъпах, тя седеше на тъмно в хола. Беше се сгърбила и със сивата си риза в мрака приличаше на забравен багаж.

Както си бършех косата, седнах на канапето срещу Кумико.

Тя каза с глас, който почти не се чуваше:

— Сигурна съм, че котаракът е мъртъв.

— Я не се занасяй — отвърнах аз. — Сигурно се забавлява някъде. Скоро ще огладнее и ще се прибере. Не помниш ли, че и друг път се е случвало. Когато живеехме в Коенджи…

— Този път е различно — възрази жена ми. — Този път грешиш. Знам. Котаракът е мъртъв. Гние някъде в тревата. Погледна ли в тревата пред празната къща?

— Не. Тя може и да е празна, но е на някого. Не е редно да взема току-така да лазя.

— Къде тогава си търсил котарака? Сигурна съм, че дори не си и опитал. Затова не си го намерил.

Въздъхнах и продължих да си бърша косата. Понечих да кажа нещо, но си замълчах — забелязах, че Кумико плаче. Беше си разбираемо: жена ми обичаше котарака. Бяхме го взели малко след като се оженихме. Метнах хавлиената кърпа в коша с мръсните дрехи в банята и отидох да си взема от кухнята студена бира. Какъв тъп ден: тъп ден от тъп месец от тъпа година.

Къде си, Нобору Ватая? Дали птицата не е забравила да ти навие пружината?

Думите изникнаха в съзнанието ми като стихове:

Тъкмо преполових бирата, и телефонът иззвъня.

— Ще вдигнеш ли? — провикнах се към мрака в хола.

— Не — отвърна жена ми. — Вдигни ти.

— Не искам.

Телефонът продължи да звъни и да раздвижва прахта, която се носеше из мрака. Никой не каза и дума. Аз продължих да си пия бирата, Кумико продължи да плаче беззвучно. Преброих двайсет иззвънявания и се отказах. Нямаше смисъл да броя до безкрай.

Възможно ли е изобщо да разбереш докрай друг човек?

Дори и да вложим огромна енергия, време и усилия, за да опознаем някого, накрая дали сме се доближили изобщо до неговата същност? Втълпяваме си, че го познаваме добре, но дали знаем нещо съществено за когото и да било?

Замислих се не на шега за тези неща една седмица след като напуснах юридическата кантора. Никога дотогава — никога през целия си живот — не бях умувал над такива въпроси. Защо ли? Вероятно защото бях прекалено зает просто да живея. Бях прекалено зает да мисля за себе си.