Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Защо искаш да умреш така? — попита Сам.

— Това е само вариант. Не съм казала, че е първото ми желание.

После се наведе напред и започна да бърника копчетата на радиото.

— Ти уби майка ми, нали? — попита Сам.

— Да де — призна Мириам. — Вече ти казах. — А после промърмори: — По дяволите! Тук радиото се хваща толкова лошо!

Сам се поколеба. Все още й беше трудно да повярва, че води този разговор, но при тези обстоятелства не беше в настроение за празни приказки. След малко каза:

— Защо? В крайна сметка тя е сгрешила за птицата убийца. Щяла е да разобличи майка ти. Ти все още щеше да си на свобода.

— Знам. Бедната Кърстен. Мислеше се за много умна, но изобщо не беше познала. Като всички.

— Защо тогава?

— Имаш ли нещо против да не говорим за това?

Сам едва не се разсмя. Любезният въпрос на Мириам беше наистина неуместен.

— Има ли значение какво искам в момента?

— Всъщност няма. — Мириам беше намерила Класик ФМ и тържествените акорди от „Музика на водата“ на Хендел изпълниха колата. Беше толкова нелепо, че Сам потръпна. Светът беше полудял, а тя караше в здрача жената, убила майка й, и слушаше Хендел. Мириам се облегна и каза:

— Но Кърстен беше познала едно.

— Какво?

— Понякога, в моменти като този например, човек наистина се чувства като птица. Носи се високо над всичко, като орел. Лети високо… „Моята любима птица“ — затананика тя и чертите й сякаш се озариха отвътре, все едно дребните грижи на обикновените хора вече никога нямаше да я тревожат.

— Затова ли го правиш?

— Кое?

— Затова ли убиваш.

— А, това ли. — Мириам я изгледа изпитателно, после извърна поглед и махна с пистолета. — Не ми се говори повече. Не и с теб. Ти не си важна. Просто карай.

— А ако откажа?

— Тогава ще те убия. Бум — и готово. — Изведнъж изглеждаше като десетгодишно дете, все едно играеха на стражари и апаши. — Вече съм убила — тя преброи на пръсти — четирима души. Някой трябва да стане номер пет. Като нищо може да си ти.

Чак когато слязоха от магистралата и завиха по тесния път към Уордли, Сам осъзна какво й каза Мириам.

— Четирима? — попита тя. — Баща ти, Антъни, майка ми, кой е четвъртият?

Но Мириам само нареди:

— Карай!

Раф тъкмо беше стигнал до колата си, когато Мик го настигна. Хвана го за рамото. Завъртя го към себе си и викна.

— Къде е Сам?

— Мислех, че е с теб.

— От къде на къде?

— Изпрати ми съобщение.

— Мамка му!

— Какво има? — попита Раф.

— Нещо става. Опитах да й се обадя, но телефонът й е изключен. Не мога да се свържа. Виждал ли си Мириам?

— Мириам? — Лицето на Раф стана пепеляво.

— Копеле мръсно! — изкрещя Мик. — Какво става, по дяволите?

— Аз… не знам.

— Мириам е била, нали?

Раф кимна и отвърна глухо.

— Да.

Джони беше в кухнята. Слушаше „Бохемска рапсодия“ на „Куин“ и тъкмо започваше чинията полуготова тайландска храна, на масата имаше наполовина празна бутилка „Кларет“ и чаша. Телефонният му тефтер беше до лявата му ръка, отворен беше на М.

На хубавото му румено лице се изписа изненада, после радост, че вижда Сам, но изражението му бързо се промени, когато веднага след нея влезе Мириам, а после, когато видя пистолета в ръката й, пистолет, насочен право в гърба на Сам, го заля бавно ужасяващо разбиране.

— Сам… — каза и остана безмълвен, със зяпнала уста, смаян и невярващ.

Мириам каза тихо:

— Добър вечер, Джони. — После се намръщи и продължи: — Как можеш да ядеш тази гадост? Във фризера има прилична храна. — Протегна ръка към шкафа и спря музиката. Тишината отекна в стаята.

— Забравих — каза Джони, после се обърна към Сам. — Как мина конкурсът?

— Моля?! — Струваше й се невероятно, след като беше пътувала дотук с насочен към нея пистолет, че изобщо е свирила на „Фробишър“, и то днес, само преди малко. А по-лошо от невероятното беше, че Мириам и Джони си говореха за храна във фризера и за музика в момент като този. — Има ли значение? — И посочи пистолета, който Мириам все още държеше насочен към нея.

— А — каза Джони. — Виждам.

Бутна стола си назад, за да стане, но гласът на Мириам изплющя като камшик:

— Не мърдай! Стой там!

Джони замръзна. Гледаше я с опулени очи.

— Това някаква шега ли е? — попита, но гласът му поддаде. Знаеше, че не е шега.

Мириам издърпа един стол изпод масата и нареди на Сам да седне, после застана зад нея, така че с Джони се гледаха през масата. Сам виждаше лицето на Мириам в огледалото на бюфета отсреща. Не виждаше пистолета, но го усещаше с всеки нерв на тялото си. И нито за миг не се съмняваше, че Мириам ще го използва, ако се разстрои.