Джоана Хайнс - Птицата убийца

На Мик му беше трудно да се съсредоточи. Сам го беше избягвала цял ден. Той знаеше защо, но въпреки това го болеше. Тя трябваше да насочи цялата си енергия към музиката и не искаше да се разсейва от тревогите и съмненията му. И съсредоточаването й даваше резултат. Той не разбираше особено от музика, но беше очевидно, че публиката направо яде от музикалната й ръка.

Не беше учудващо. Тя не просто свиреше фантастично и изглеждаше млада и красива на сцената във възхитителната си черна рокля — макар че тези неща все пак имаха значение; а вече беше невъзможно да разделиш Сам от историята й. Още преди да изсвири първата нота, тя беше позната на аудиторията като дъщерята на Кърстен Уолър, известната поетеса, брутално убита в отдалечена корнуолска вила. Младата жена, която сега изваждаше магията от лъка и челото, упорито бе отказвала да приеме официалната версия. Упорството й беше дало резултат — убийцата беше заловена.

„Де да беше толкова просто“, мислеше си Мик.

Беше се опитал да говори с нея преди десет дни.

— Нещо не ми е ясно — каза, когато донесе кафето и се върна при нея в леглото в тясната й спалня в Клапам. Вече все по-често прекарваше уикендите с нея. — Нещо не ми дава мира, откакто арестуваха Даяна.

— Не може ли да почака? — Сам се прозина и се надигна на лакът.

— Мисля, че не.

— Казвай тогава — каза тя, но той виждаше, че го слуша с половин ухо. Откакто Надира се беше върнала и тя се беше посветила на конкурса, пак се беше потопила в света, който познаваше и обичаше, света на музиката. Сякаш времето, което бе прекарала далеч от него, докато се бореше с въпросите около смъртта на майка си, я беше накарало да го цени още повече.

— Кърстен е познавала убиеца си, нали? — каза той.

— Естествено. Как няма да познава свекърва си.

— И й е вярвала. Все пак, докато Даяна е била в къщата, тя си е приготвила ваната в баня без ключалка.

Сам кимна.

— В Гъл Котидж нямаше ключалки, докато Джуди не го затвори. Знаеш го.

— Тогава защо Кърстен се е изложила на опасност пред Даяна? Мислела е, че Даяна е убийца, птицата убийца. Щяла е да го публикува. Не мислиш ли, че би трябвало да е поне малко предпазлива? Все пак човек не си сваля всичките дрехи и не влиза да се къпе, когато някой, за когото знае, че е убиец, и когото се кани да изобличи, е в къщата с него. Нали?

— Но така е станало. Знаем го. Може Даяна да се е престорила, че си тръгва, и да се е върнала.

— А може и да не го е направила Даяна.

Мълчание.

— Това е смешно — каза Сам. — Знаем, че е тя. Убила е съпруга си, Антъни Джонс, а после майка ми. Тя е хладнокръвна убийца, Мик.

— Но преди месец и половина всички „знаеха“, че майка ти се е самоубила. И това не беше вярно.

— Да, защото я е убила Даяна.

— Просто ми се струва, че не е била тя.

Сам се замисли, после каза:

— Кой друг може да е?

— Точно това се чудя.

— О, това е нелепо! Разбира се, че е тя. Никой не решава да иде в затвора за нещо, което не е извършил.

— Може Раф да й е казал, че няма да остане дълго в затвора. Че ще получи условна присъда.

— Защо? — Сам се намръщи. — Освен това Даяна е в стихотворението.

— Ами ако майка ти се е объркала?

— Тогава защо са я убили? Не се връзва, Мик. Съжалявам.

Не се връзваше. С това бяха съгласни и двамата. Той изостави темата, но съмнението остана — тревога, която глождеше ума му.

Опитваше се да я загърби и да се съсредоточи върху музиката.

Доколкото можеше да прецени от мястото си на втори ред близо до Раф и Мириам, Сам се справяше добре. Беше спечелила съдиите и по лицата им се виждаше, че се наслаждават на всеки такт. Помисли си, че да преценяват съдиите на музикален конкурс е почти като да анализираш членовете на съдебното жури.

Усмихна се и тъкмо започна да се отпуска, когато случайно погледна към Раф. Първата му мисъл беше, че е получил удар. Лицето му не беше обърнато към сцената, а беше посивяло, вцепенено. Мик внезапно си спомни как беше подслушал Раф да говори по телефона, как му се беше сторил странно уязвим, съвсем различен от обикновено.

В паузата преди финала Мириам също забеляза промяната у брат си.

Наведе се към него и тихичко попита:

— Раф, добре ли си?

Той бавно поклати глава.

— Не… Не мога…

Думите му потънаха във встъпителните акорди на финалната част.

Мириам сви устни.

Точно четирийсет и една минути, след като Сам започна да свири, заключителните ноти затихнаха в тишината и аплодисментите гръмнаха. За Сам беше неповторимо усещане да се завърне от невидимото пространство, където се раждаше музиката. Тя примига, ръката с лъка се отпусна до тялото й, после тя се изправи и огледа залата. Първо видя Григори. Той ръкопляскаше бавно и отначало Сам се уплаши, че не е впечатлен от представянето й, въпреки че чувстваше, че е дала най-доброто от себе си. Но после го видя как се опитва да стане, продължаваше да ръкопляска.