Джоана Хайнс - Птицата убийца

Връхлетяха го съжаления, като мухи. Можеше да вини единствено себе си за краха на брака им. Кърстен веднага се беше сетила, че смъртта на Антъни не е нещастен случай, както твърдяха той, Мириам и Даяна. Тя беше прозорлива, не беше расла в джунгла от лъжи и мълчание и смяташе, че единствената възможност е Даяна да бъде разобличена и справедливостта да възтържествува. Не разбираше защо той, адвокатът, е готов да разруши устоите на закона. Но не й отне дълго да се сети, че това не е първият път, когато се е случило, и започна да задава въпроси за смъртта на баща им. Събра две и две и получи четири — или приблизително толкова.

Достатъчно близко, за да е опасно.

Той, разбира се, правеше всичко, за да я отклони от следата. Трябваше да се сети, че е невъзможно. Мълчанието и възпрепятстването направиха така, че между тях зейна пропаст. Той никога не бе смятал, че може да избира дали да защитава майка си: просто трябваше да го прави. Но сега тя така и така беше разобличена, старица, заключена с обикновени престъпници. Пресата се беше окопала пред прага му, цялото му семейство търпеше изпитателните погледи не само на властите, а и на общественото мнение. Ставаше това, от което най-много се беше страхувал, но и то не беше толкова непоносимо като загубата на Кърстен. Трябваше да пожертва Даяна, когато това можеше да спаси брака му. Сега му беше много трудно да си спомни от какво толкова се е страхувал. Разобличаването не беше чак толкова тежко, съвсем не толкова тежко като да прекара остатъка от живота си без Кърстен.

Още по-лошо беше съзнанието, че като бе отказал да позволи Даяна да бъде разобличена след смъртта на Антъни, както искаше Кърстен, той всъщност беше подписал смъртната присъда на жена си.

Може би, когато това съзнание станеше непоносимо, щеше да дойде ред на пистолета.

В градината се лееше есенен дъжд, здрачаваше се. Когато Мириам дойде, той още седеше на бюрото си.

— Защо дойде? — попита я.

— Лола ми се обади.

— Казала ти е?

Мириам кимна.

— Джони ме напуска, Раф. Заминава другата седмица и не иска да ми каже къде. Иска да продаде Уордли.

Тя сложи ръка на рамото му, а той наведе глава и бузата му докосна пръстите й.

— Бедната ми Мири. Това е тежко.

— Да — каза тя.

— И какво ще правим сега?

— Ще продължим. Това е най-доброто. Както сме правили винаги.

— Мислиш ли, че ще можем?

— Сигурна съм. Всичко ще се оправи, Раф.

Раф искаше да й вярва. Но започваше да се пита дали сега, след това, което се беше случило, не е прекалено късно.

Сам излезе на сцената. Дългата й черна рокля беше прилепнала на гърдите и талията, а после се разперваше чак до тънките токчета. Беше пуснала косата си от лятото и тъмни виещи се къдрици галеха врата й. Раменете й бяха голи, но не й беше студено. Беше толкова напрегната, че можеше да излезе и във виелица, без да забележи.

Аплодисментите не утихнаха дълго. Ако забелязваше тези неща, Сам щеше да знае, че е популярна кандидатка и фаворитка за първото място. Докато наместваше челото, Херман Шрайбър, който щеше да дирижира пиесата от Дворжак, стисна окуражително лявата й ръка. Зад него водещата втора цигулка срещна погледа й и се усмихна широко.

Сам се подготвяше за този миг от дни — в известен смисъл от години, откакто беше научила, че е сред шестимата финалисти; но дори да не беше, преживяването да седне между оркестъра и публиката беше завладяващо. Това щеше да е напълно различно от когато репетираше с Надира, която храбро се опитвате да изсвири на пианото целия оркестър. „Не бързай — отекнаха в ума й думите на Григори — Това е твоят голям момент. Наслади му се“.

И той беше тук, разбира се. Когато Херман Шрайбър вдигна палката си, само един поглед беше достатъчен, за да види познатите лица, които я гледаха от предните редове. Григори се въсеше — беше почти толкова нервен за представянето й, колкото самата тя. Времето им заедно беше почти изтекло, тя беше готова да премине към друг учител, може би в Европа. И не беше единствената, чиято репутация беше заложена в близкия половин час.

Трябваше да покаже, че Григори я е учил добре.

Надира седеше до него. Присъствието й означаваше за Сам повече от присъствието на всеки друг. Ако не беше приятелката й, тя щеше да се откаже от конкурса. Общественото внимание след ареста на Даяна я беше сварило напълно неподготвена, искаше да се скрие. Но „Фробишър“ имаше три части — чело без акомпанимент, чело и пиано и концерт за шестимата финалисти.