Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Финалната част е утре, нали? Събота е, ще успея да дойда.

— Баща й ще дойде от Корнуол.

— Така ли? Цялата агитка на Сам Бозуин. Е, тя го заслужава. Тръгвай тогава, Мик. Аз ще приключа тук.

Мик си разхлаби вратовръзката. Макар да беше нетърпелив да иде на конкурса, му се струваше нередно да остави Раф просто така след толкова работа, без да отпразнуват успеха си.

— Напълно бях против да залагаме всичко на самозащитата, но ти успя. Сигурно си много доволен.

Раф клатеше чашата бренди.

— Така си мислиш, нали? Но според мен човек винаги остава с някакво странно чувство за празнота. Повече, когато печели, отколкото когато губи, което е странно. И сам не го разбирам. Но се свиква.

— Е, все пак браво.

— Благодаря, Мик. Сега изчезвай — и се грижи за Сам. Тя има повече нужда от теб, отколкото аз.

Мик хукна.

След час Раф се качи по стълбите към къщата си. Шепа фотографи го очакваха и запечатаха на снимка това незабележително действие, но пък присъствието им беше станало ежедневие след арестуването на Даяна миналия месец. Не би казал точно, че е свикнал, но не го дразнеха, както когато новината избухна: „Майката на известен адвокат заподозряна в убийство“. Очевидно добра история, пълна с човешки интереси и драма. „Доказателството е в стихотворението“ беше едно от най-изобретателните заглавия. „Известна поетеса убита. Симулирано самоубийство“. За няколко дни историята беше широко отразена в медиите. Сега я поддържаше жива делото на Грейс Хобдън и участието на Сам във „Фробишър“. Щеше да се разгори наново, когато излезете книгата на Кърстен. Като новинарска история никога нямаше да затихне напълно. Всеки път, когато Раф, Сам или който и да било от техните близки направеше нещо дори бегло достойно за новините, „фактите“ щяха да бъдат извиквани към живот с различна степен на точност, докато бедната Даяна гаснеше — и клишето беше напълно уместно — в мрачния женски затвор.

Вкарването й в затвора тежеше като камък на сърцето му и не можеше да направи нищо, за да го отмести. Това, че тя заслужаваше наказание, не беше нито вярно, нито грешно. Тя беше негова майка и той не можеше да я гледа как страда.

Когато чу обаждането на Сам за „Птицата убийца“, разбра, че шансовете Даяна да остане на свобода се изпаряват. Вкорави сърцето си и се насили да остане безпристрастен. Нае най-добрите защитници, наблюдаваше делото, наставляваше всяко действие на Даяна, доколкото можеше. Не беше достатъчно. Никога нямаше да е достатъчно.

Но тази трагедия облагодетелства някои хора, макар че той не беше сред тях. Издателите на Кърстен се изпотрепваха, за да публикуват „Птицата убийца и други стихотворения“ с нечувана скорост и издаването на поезия. Стихотворението, разкриващо едно убийство и станало причина за второ, щеше да се чете много, дори да беше бездарно. „Птицата убийца“ обаче съвсем не беше бездарно стихотворение и Кърстен като че ли най-сетне щеше да стигне до читателската аудитория, която заслужаваше. Когато Тревър Клей се обади на Раф, за да му изкаже съчувствието си за това, което става с Даяна, не успя да скрие вълнението си: рядко се случваше книга със стихове да стане бестселър, но издателите взимаха първоначален тираж от 20 хиляди. И това беше само в Обединеното кралство.

Случаят се беше отразил по подобен начин и на кариерата на Сам. Дори да не спечелеше „Фробишър“, агенти и продуценти се натискаха да я наемат. Заради трагичната смърт на Кърстен и лошата слава на Даяна името на Сам беше познато на публика, която обикновено не слушаше музика за чело. А и Сам беше млада и фотогенична и това също не вредеше.

Раф спря на последното стъпало, вече бе извадил ключа. Беше спряло да вали и земята беше подгизнала, миришеше на мокър асфалт и пръст. Щеше да изведе Лола на вечеря. Животът с него през последните седмици сигурно не беше лек. Щеше да й се отблагодари сега. Отключи и влезе.

— Лола — извика в тишината, а после по-силно: — Лола!

След миг тя бавно слезе по стълбите. Беше с дънки и черен пуловер, велуреното й сако беше преметнато през едната й ръка, държеше малък куфар.

Той я гледаше как слиза, все по бавно с всяко стъпало. После попита:

— Какво значи това?

Погледът й беше решителен.

— Ти как мислиш, Раф? Съжалявам. Няма лесен начин да кажеш такова нещо, но… отивам си.

— Аха — каза той. А после, защото това не му се стори достатъчно, попита: — Защо?

Тя нави един кичур на пръста си.

— Ами… срещнах друг. Казва се Мартин, не го познаваш. Ще дойде да ме вземе в… — Погледна си часовника. — Ами вече трябваше да е тук. Тъкмо щях да ти оставя писмо.