Джоана Хайнс - Птицата убийца

Така че Грейс предприела единствената възможна стъпка, която щяла да опази бъдещето им. Знаела, че така почти сигурно ще пожертва свободата си, но според нея трябвало да го направи, за да даде на децата си шанс да живеят. Раф попита журито:

— Ако в дома й беше нахлул въоръжен нападател и беше заплашил не само нейния живот, но и живота на трите деца, които за нея са по-важни от всичко, и тя беше съзряла шанс да ги спаси и се беше възползвала от него, щеше ли тя днес да стои пред вас, обвинена в убийство? Не! Не и не! Щяхме да аплодираме куража и бързата й мисъл. Пол Хобдън е бил този въоръжен нападател, дами и господа съдебни заседатели. Ако Грейс не бе постъпила, както е постъпила, вероятно сега щяхме да оплакваме смъртта не само на Грейс, но и на Ангъс, Матю и Сюзан, която между другото миналата седмица стана на четири. Изправена пред този избор, пред този невъзможен избор, какво друго е можела да направи? Дами и господа съдебни заседатели, Грейс Хобдън не заслужава нашето съжаление или презрение. Още по-малко заслужава налудната присъда на несправедлив закон. Грейс Хобдън, дами и господа, заслужава преди всичко нашето уважение и похвала. Заслужава адмирации и почести. Заслужава най-вече свободата да се върне при децата, за които е била готова да пожертва всичко, заради което си струва да живееш.

Заключителната реч на Раф беше излязла на първа страница на доста вестници. Щеше да е в заглавията дори майка му да не беше арестувана за убийство. За щастие досега никой вестник не беше направил паралел между смъртта на Пол Хобдън и тази на бащата на Раф, тъй като Даяна беше обвинена само за убийствата на Кърстен и Антъни. Може би след издаването на „Птицата убийца и други стихотворения“ през пролетта ситуацията щеше да се промени. Мик не знаеше дали пламенната защита на Раф е свързана с обстоятелствата на бащината му смърт и не смяташе да пита. Може би, когато поработеше в кантората на Раф още петдесетина години, щеше да се осмели. Но сега не.

Вратата в дъното на съдебната зала се отвори и две яки пазачки въведоха Грейс Хобдън. Тя изглеждаше забележително спокойна за жена, която хем е бременна, хем след около три минути вероятно ще получи доживотна присъда. Може би вече беше приела съдбата си. Широкото й безизразно лице приличаше на кравешка муцуна. Но за в бъдеще тя щеше да се нуждае от всяка трошица стоицизъм.

Съдийката погледна над златните рамки на очилата си към съдебните заседатели.

— Членовете на журито — стигнахте ли до присъда?

Председателят, мъж със склонност да се усмихва в напълно неподходящи моменти, се изправи.

— Да, Ваша Чест.

— По обвинението в убийство как намирате обвиняемата — виновна или невинна?

Председателят не отговори веднага. Усмихна се широко, после се овладя и погледна листа в ръката си — трепереше като птица, която се опитва да излети на свобода.

— Невинна.

Тишина.

Съдийката изглеждаше стресната. После се обърна към Грейс Хобдън, която гледаше право пред себе си, все едно чакаше да чуе какво още ще каже председателят, и заяви:

— В такъв случай, Грейс Хобдън, вие сте свободна да си вървите. Заседанието…

Краят на изречението беше удавен от избухналия сред публиката шум.

— Не! Убийца! Тя уби брат ми! — А после още по-силно и неистово, когато разсилните хванаха крещящия мъж за ръцете, за да го изведат. — Шибана крава! И бесилото й е малко! Ами брат ми? Тя уби брат ми! Не може да й се размине!

Групичка жени, които бяха присъствали на всички заседания, изръкопляскаха. Дон Хобдън беше изведен от залата. Чуваха как гласът му заглъхва по коридора към стълбите и към изхода. Аплодисментите на жените утихнаха. Залата беше по-тиха от всякога.

— Какво ще правим сега? — попита Мик шепнешком.

— Ще поздравим клиентката си, естествено — каза Раф.

При първия сигнал за смут Грейс Хобдън се беше извърнала, очакваше да я отведат обратно в килията. Но пазачите бяха изчезнали и тя беше останала сама и несигурна. Раф отиде при нея.

— Браво, Грейс — каза и й протегна ръка. — Успяхме.

— Така ли?

— Свободна си. Оправдана. Невинна — каза Раф.

— Вече можеш да си идеш у дома — добави Мик.

— О — каза тя, почти шепнеше. А после, все едно Раф току-що й беше направил някакъв дребен подарък, каза: — Благодаря, господин Хаус.

Усещането за празнота ядосваше Мик. Може би, за да компенсира, той се усмихна широко и й подаде ръка:

— Поздравления, Грейс. Сигурен съм, че именно вашите показания ги спечелиха.