Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Не е тук — каза Сам, — а сега . Докато не намерих стихотворението и хората не започнаха да ми вярват, не го осъзнавах, но да си на едно мнение, когато всички останали са на друго и те смятат за луда заради това, което мислиш, си е нещо като лудост. Май не се изразих много добре.

— Даже доста зле. Но май разбирам какво имаш предвид.

— Знам, че разбираш — каза Сам, гледаше напред. — Затова си тук. — Пресегна се през лявата му ръка и натисна клаксона. — Виж го тоя ненормалник! Защо трябва да влачи това проклето огромно ремарке по тези пътища? Съсипва ги!

Изгледа гневно трактора, когато той сви в една нива.

После каза почти небрежно:

— Между другото са арестували Даяна за убийство.

— Откъде знаеш?

— Докато ти говореше с баща ми сутринта, се обадих в полицейското управление. Казаха, че я прибрали за разпит. Но неофициално ми казаха, че днес ще повдигнат обвинения. Раф и Мириам очевидно са подкрепили това, което им разказах вчера.

— Значи са решили да спрат да я защитават. Крайно време беше.

— Сигурно. Завий наляво.

— Къде отиваме?

В Гъл Котидж?

— Имаш ли ключ?

— Няма нужда.

— О, бях забравил. Сам Бозуин, прочутата корнуолска взломаджийка.

— Да. Но дори ти можеш да влезеш в Гъл Котидж. Това е лесна работа.

— Искаш да кажеш, че няма да те гледам как се катериш по отвесна скала?

— Само като се стъмни.

— Мислех, че имаш вендузи на ръцете и краката.

Тя протегна ръце с длани нагоре, за да ги огледа.

— Първо правило на челистите — винаги махай вендузите.

Но в Гъл Котидж настроението й отново се промени. Почти не говореше, когато го пусна да влезе. Права беше — можеше да влезе през прозореца на приземния етаж, който беше отворен, но тя отиде до входната врата все пак и му показа дневната и кухнята, където майка й беше прекарала последните си дни.

Качиха се на горния етаж в мълчание. Надникнаха в спалните. Влязоха в банята. Дъждът беше спрял и слънцето се процеждаше по дървения под през ниското прозорче.

— Тук ли? — попита той. Чувстваше се неудобно и глупаво, но искаше някак да наруши тишината.

Тя кимна. Беше обгърнала раменете си с ръце. Мик пристъпи към нея. Инстинктивно искаше да я прегърне, да й предложи утеха. Но това вече нямаше да е просто жест на подкрепа, така че се отказа. След малко слязоха долу, без да говорят.

Вече в дневната той каза:

— Да идем в някоя кръчма. Ще те черпя един обед.

Тя — сякаш не го чу — каза:

— Майка ми обичаше тази къща.

— Сигурно е чудесно тук, когато времето е хубаво.

— Щях да идвам на гости. Чакаше ме с нетърпение.

Той зачака. Сам може би имаше нужда да поплаче. Нищо чудно.

— Ще ми се да я беше познавал. Щяхте да се харесате. — Тя се обърна към него, очите й преливаха от сълзи.

Мик се чувстваше като от камък.

— Сигурно е била страхотна жена. — Това очевидно беше вярно, но нямаше защо да го казва. Всъщност просто беше начин да я държи на една ръка разстояние, и тя го знаеше.

Сам остана неподвижна за малко, после бързо излезе. Може би идеята за кръчмата — и за място, където могат отново да се шегуват и да избягат от тази тежест — все пак й допадаше. Но тя не се върна при колата. Тревата до ръба на скалата беше хлъзгава от дъжда. Той тръгна след нея — в един момент на лудост си помисли, че Сам иска да се хвърли, но тя спря до ръба. Любопитен, той я задмина и застана на самия ръб. Земята беше далеч долу, но не беше толкова опасно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Ако пристъпеше или залитнеше, храстите по стръмния склон щяха да спрат падането му.

Размаха ръце, все едно губи равновесие, после се обърна ухилен.

— Недей! — извика тя. Беше пребледняла. — Махни се от ръба!

— Ела да ме прибереш! — каза той и се наклони опасно. — Оооо, падаааам!

— Стига! — Тя почти плачеше. — Стига, Мик! Не мога да ти помогна. Страдам от световъртеж.

Той спря, доловил истинския ужас в гласа й.

— Какво?

— Имам световъртеж, идиот такъв!

— Да де, чух. — Върна се и застана срещу нея. — Изкатерила си се по задната стена на къщата на Раф, а страдаш от световъртеж?

— Да. Лудост, нали?

— Или смелост.

— Не достатъчно, за да застана на този ръб. — Тя извърна очи. — Не че ми пука какво става с теб.

— Да бе, как не. — Той я докосна по бузата и после бързо, преди тя да осъзнае какво прави, се наведе и я целуна. Леко. Чакаше някой добре насочен кактусов шип да му покаже, че се е изложил.

Без да го поглежда, тя каза:

— Защо го направи?

— Сигурно съм искал.