Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Прекалено е късно за това. Майка ти трябва да бъде спряна, преди да убие още някого. Преди да разбере за Сам.

— Просто почакай, моля те!

— Не.

Мириам въздъхна тежко, предаде се и се отпусна на облегалката на дивана. Изглеждаше истински изтощена.

— Добре, Джони. Прав си. Трябва да защитим Сам.

Беше я нарекъл Мириам. Не Мири. За него тя вече никога нямаше да бъде Мири. Беше се случило най-лошото, точно както знаеше, че ще стане някой ден. Нямаше смисъл да се мъчи да преследва невъзможното. Трябваше да се стегне и да се изправи пред новото си странно бъдеще в самота.

Той си мислеше, че тя е крехка и слаба — всички мислеха така, — но щеше да се изненада колко е жилава, когато се налага. Всичко по реда си обаче. Тя се качи в банята, изми се и си оправи грима, после облече по-официални дрехи — семпла сива пола и тъмносиня блуза. От опит знаеше, че с подходящ външен вид е по-лесно да играеш каквато и роля да ти налагат обстоятелствата.

И когато полицейската кола спря пред къщата, Мириам отново беше спокойна. Хладнокръвна, спокойна и много съсредоточена.

Нещата не се развиваха, както очакваше Сам. Представяше си по-силна реакция, когато с Дейви влязоха в полицейското управление с нейното разкритие — „Идвам да съобщя за едно убийство“. Беше очаквала да се завъртят колелца, да има енергия и целеустременост. Но вместо това й се наложи да чака безкрайно дълго, докато дежурният запише подробностите коя е и къде живее, които нямаха никаква връзка с това, което искаше да им каже. Дори когато най-накрая отиде да говори с по-висш служител, той се държа така, все едно си говорят неофициално, приятелски и обнадеждаващо, но в никакъв случай спешно. Детектив сержант Дженкинс беше усъвършенствал изкуството да изразява едновременно съчувствие и дълбока скептичност. Под подробния му разпит Сам усети как историята й започна да се разбрида по ръбовете, после как опасно заплашва да се разпадне напълно. Не че тя се съмняваше в истината на думите си, нито за миг, но осъзна, че едва ли ще пратят полицейска кола с включена сирена в Ексетър да арестува Даяна и да я завлекат с писъци в затвора на основата на това, което им казваше тя. Дали и Кърстен беше знаела, че ще стане така? Затова ли беше решила да оповести теорията си в стихове?

— Значи основното ви доказателство — каза сержант Дженкинс, професионално любезен още от самото начало, — е стихотворението? Така ли? — Произнесе думата „стихотворение“ все едно беше нещо, за което трябват клещи за език и което определено не може да е доказателство в разследване за убийство.

— Вече ви казах — каза Сам. — Майка ми е щяла да използва стихотворението, за да изобличи Даяна Хаус…

— Която е нейна свекърва — каза Дженкинс.

— Да, за да изобличи свекърва си. Смятам, че е щяла да отиде и в полицията. Затова Даяна я е убила.

— Заради стихотворението. Разбирам. А после синът й, адвокатът Раф Хаус, е дошъл с кола от Лондон и е маскирал нещата като самоубийство.

— Той или някой друг — каза Сам. — Взел е стихотворението и е откъснал от дневника й една страница, за да прилича на предсмъртно писмо. — Гадеше й се, гадеше й се, защото не й вярваха. Репутацията на Раф беше поредният препъникамък. Известен адвокат от уважавана кантора едва ли беше гражданин, от когото сержант Дженкинс очакваше да възпрепятства правосъдието. Отвън дъждът, който беше завалял, докато Сам свиреше на чело в Гъл Котидж, не спираше.

— Значи така — каза накрая сержант Дженкинс. — Ако обичате, изчакайте тук, госпожице Бозуин. Ще изпратя полицай Чърч да снеме показанията ви.

И стана.

— А после какво? — попита Сам. — Ще говорите ли с Даяна Хаус?

— Първо ще вземем показанията на господин Хаус и сестра му — спокойно каза Дженкинс. — Може би утре.

Утре или другата седмица. Или никога.

— Те ще отричат — каза Сам.

— Трябва да действаме последователно — каза Дженкинс. — Не се тревожете, госпожице Бозуин, можете да сте сигурна, че всички процедури ще бъдат спазени.

Сърцето й се сви. Това значеше, че ще правят всичко по учебник, за да са сигурни, че са покрити, и че щяха да отлагат докато… докато какво? Докато Даяна не удареше отново? А коя беше най-вероятната й следваща жертва? По дяволите глупавият й оптимизъм! Всичко изглеждаше толкова ясно, докато седеше на хълма над морето със стихотворението в ръка и Мик й казваше по телефона, че й вярва.

Полицай Чърч се оказа ниска добросъвестна млада жена с тежък бретон и лунички. Явно беше с много нисш чин и категорично не беше очарована от задачата си. Беше ясно, че нито за миг не вярва, че показанията, които й е наредено да запише, ще доведат до започването на разследване за убийство. Нямаше да рискува доверието на колегите си, като си спечели репутацията на наивница. А Сам знаеше, че щом показанията й се записваха от някой толкова ниско в йерархията, историята й не се приема сериозно.