Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Знаеш, че се заблуждава, нали?

Мик не отговори.

Раф вдигна телефона и бързо набра някакъв номер. Мръщеше се.

— Не можеш ли да го спреш? — попита непознатия в другия край на линията. — Не, твърде късно е за това. Да. Отивам веднага. Не, няма нужда да ходим и двамата. Ще се справя. Знам. И аз съжалявам. Но повече не можем да я защитаваме. Да, ще ти се обадя. Горе главата. — Затвори и каза: — Трябва да тръгвам.

— Ще ми кажеш ли какво става?

Раф забеляза промяната в тона му.

— Това го решавам аз. Ти се съсредоточи върху срещата следобед.

Мик стана.

— Нали ми каза да я отменя. Ще кажа на Алън и ще съобщим на Грейс. Взимам си свободен следобед.

— Какво?! — Раф го изгледа, после сви рамене. — Е, после ще се разправям с теб. Сега имам по-важна работа.

— Да предупредиш майка си ли? Не смяташ ли, че точно сега трябва да се тревожиш за Сам? Не е ли тя тази, която трябва да бъде защитавана? Къде са ти приоритетите? Къде…

Последният му въпрос отекна в празна стая.

Мик стовари юмрук по бюрото. Очакваше Раф да остане и да се скарат, да му даде смислено обяснение. Пълните последствия от излизането на Раф стигнаха до съзнанието му: майката на наставника му щеше да бъде обвинена в убийство; самият Раф най-вероятно беше съучастник, ако не и пряко замесен; стажът на Мик беше на пангара; след още три седмици кантората, на която беше заложил бъдещето си, щеше да бъде погълната от скандал.

— Мамка му! — каза той на празната стая.

Мик беше ходил в Корнуол само веднъж: ваканция с кофичка, лопатка и родителите му, когато беше десетинагодишен. Спомняше си бял пясък и скали и студен вятър, който духаше откъм морето. Беше забравил колко е дълъг пътят дотам.

Преди да тръгне от Лондон, остави съобщение на телефона на Сам, че идва при нея. В Ексетър, където спря да зареди, се обади пак, за да разбере как да стигне до Менверен. Този път тя вдигна. Не беше нито изненадана, нито доволна, че идва, но не и истински враждебна. Всъщност говореше някак вцепенено. Денят й не беше от леките. Той каза, че ще е при нея до час. Тя отвърна, че ще е страшен късмет, ако успее.

След два часа, поради състоянието на пътищата и един преобърнат камион, Мик все още пълзеше в проливния дъжд по А30. Не беше ясно дали тук се стъмва по-рано, или тежките облаци скриват светлината. Когато стигна отбивката за Менверен, чистачките му губеха битката с дъжда и му се искаше да не беше тръгвал. Защо да пътува толкова много за проклета като кактус жена? Любопитство? Тя не изглеждаше от тези, които се изповядват. Защото искаше да помогне? Е, това вече го беше опитал и за благодарност му захапаха ръката. Защото я харесваше? Ега ти смешката.

Беше заради нуждата да действа, да направи нещо — каквото и да е — и да си тръгне от кантората веднага след Раф. Сега обаче, след като вече го беше направил и беше отказал да покрие Раф, докато щеше да отсъства, вероятно за да спасява майка си, Мик беше готов да обърне колата и да се върне в Лондон.

Менверен беше купчина малки сиви къщи на ръба на зелена пустош. Тук Томас Харди сигурно би се чувствал като у дома си. Мик се запита дали тъкмо безрадостният пейзаж не е причината за безкомпромисните обноски на Сам.

А после, както винаги, тя обърка очакванията му. Тази Сам, която изтича през дъжда, когато той спря колата, беше приветлива, изглеждаше все едно целият товар на света се е смъкнал от плещите й. Дори — удивително — беше благодарна.

— Това е Мик — каза тя, когато го въведе под ръка в топлата, пълна с хора кухня. Той не беше предполагал, че тя има толкова голямо семейство. — Много ми помогна.

Той им се усмихна широко, почувства се пак на петнайсет. Докосването на ръката на Сам върху неговата му напомни защо е дошъл толкова надалеч.

Прекара нощта на дивана в дневната, заслушан в дъжда, който се лееше по улуците и плющеше по прозорците.

— Може ли да взема колата ти? — попита Сам втората си майка на следващата сутрин. — Искам да покажа на Мик Гъл Котидж. — Обърна се към него. Освен ако не искаш веднага да се върнеш в Лондон.

— Не бързам — каза той. — Но може да идем с моята кола.

— Не познаваш пътя.

— Ще трябва да си ми навигатор тогава.

— Добре. — Тя се ухили.

Караха по лъкатушещи пътища покрай стръмни брегове, които изглеждаха на Мик еднакви. Беше ясно, че Сам познава всяка извивка и завой.

— Тук си различна — каза той. Пълзяха след един огромен трактор, който влачеше толкова широко ремарке, че брулеше живия плет.