Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Раф сигурно също е участвал — студено каза той.

— Раф беше бебе.

— Но не беше бебе, когато умря Антъни.

Тя не отговори.

— Кърстен… — Когато си помислиш, че си чул най-лошото, идва нов шок.

— Какво Кърстен?

Джони млъкна. О, не, не и Кърстен. Познатата земя сякаш се отдръпваше под краката му. Не искаше тя да пострада… стъпките бяха ясни: Кърстен беше разбрала за Даяна; Кърстен беше готова да я разобличи. А сега Кърстен беше мъртва.

Изпи уискито на един дъх. Стисна празната чаша. И каза:

— Даяна е убила Кърстен.

Мириам го гледаше, без да мига.

— Знаела си, нали?

Тя продължи да го гледа.

— И Раф е замесен.

И тогава тя заговори: как искала да защити Даяна, че трябвало да го направи, че знаела, че тя никога вече нямало да нарани никого, но той не я слушаше. Чашата за уиски излетя от ръката му и се пръсна в стената на хиляди парчета.

На прага стоеше мъж в работен комбинезон. Беше дошъл тъкмо навреме, за да види как чашата се пръска.

— Извинете — каза. — Ще дойда по-късно, шефе. — Усмихна се притеснено и изчезна.

— Проклета да си, Мириам! Проклета да си! Знаела си за Даяна, знаела си на какво е способна, но когато ти казах какво ми каза Кърстен, ти ми наговори куп лъжи! Ти си виновна, че тя е мъртва. Господи, никога няма да ти го простя! Никога!

— Джони, моля те, чуй ме!

— Не, Мириам. Повече никога няма да те слушам. Повече никога няма да ти вярвам.

Тя се сви като дете, хлипаше, умоляваше го да й прости, уверяваше го, че не е искала Кърстен да пострада, че ако дори за миг й било хрумнало, че…

Беше достойна за презрение. Не, не беше достойна и за презрение. Правдивият гняв на Джони издуха чувството за вина, че бе подвел Кърстен, когато тя му бе доверила истината за Даяна. Жена му беше виновна за всичко.

— С Раф сте можели да спрете Даяна. Ти каза ли му какво мислеше Кърстен? Посмяхте ли се дружно? — А после го осени още по-ужасна мисъл. — Ти ли каза на Даяна за Кърстен? Ти ли я предупреди?

— Не! Не, разбира се! Кълна ти се!

— Тогава как е разбрала?

— Не знам!

— Лъжеш — каза Джони. Този път беше констатация, лишена от всякакви емоции. Вече не го интересуваше, че жена му го лъже, вече не го интересуваше, че го беше излъгала, когато говориха пролетта, и че лъжите й бяха довели до смъртта на жена, която обичаше и уважаваше. Вече дори не го интересуваше, че донякъде целият им брак беше измама, защото Мириам беше решила да не му доверява единствения определящ факт от детството си — истинските обстоятелства за смъртта на баща й.

А причината тази увереност да не е толкова трагична, колкото се очакваше, беше, че го освобождаваше. Духът скъсваше невидимите окови. От години не изпитваше истинска привързаност към Мириам, а още повече време беше минало, откакто я беше обичал. Не можеше да си спомни каква беше тази любов. Освен няколко забежки — които не се брояха, защото не представляваха реална заплаха за брака им, — той й беше останал верен, защото просто беше такъв човек. Винаги беше знаел за зависимостта й, зависимост, която преминаваше отвъд физическата слабост, неспособността да има деца и осакатяващите главоболия. Знаеше, че когато тя му казва, че той е целият й живот, това е вярно. Но също така беше разчитал на нея, на способността й да се справя с практическите аспекти на живота му. Да му осигури семейство и дом, което беше най-важно за него. Макар че ако беше по-щастлив в брака си, ако имаше истинско семейство, за което да се грижи, а не невъзможните Хаус — дали къщата щеше да е толкова важна за него? Толкова важна, че си беше затворил очите пред убийство.

Но всичко това беше вече минало. Бракът му беше приключил, освен на документи и дори това да значеше, че ще загуби и Уордли, ами… той изведнъж почувства, че е готов за ново начало.

— Спри да ревеш, Мириам. Ще се обадя в полицията.

— Защо? — попита тя и го погледна с просълзените си очи.

— Знаеш, че трябва. Преди да пострада още някой.

— Чакай. Недей да бързаш. Помисли за вестниците, за скандала. Това ли искаш?

— Няма да прикривам майка ти.

— Какво ще им кажеш?

— Истината, за бога!

— Няма нужда да им казваш всичко. Чуй ме, кажи им за Кърстен, това що е достатъчно да спре Даяна. Но не им казвай за Антъни. Все още можем да запазим Уордли.

— Ние ли?

— Моля те, умолявам те. Не зачерквай всичко. Почакай да се успокоиш и да почнеш отново да виждаш нещата ясно. Залогът е прекалено висок.

Джони се поколеба. Но не можеше да си позволи да чака и да размишлява, не и този път. Веднъж вече беше пропилял шанса да спре убийствения импулс на Даяна и не смееше да рискува втори път. Имаше усещането, че ако сега действа смело, може да изтрие част от вината от предишното си мълчание. Мириам знаеше колко е важен за него Уордли. Ако изчакаше, може би пак щеше да успее да го манипулира.