Джоана Хайнс - Птицата убийца

Обади се в Менверен и както се беше опасявала, никой не вдигна.

— В Гъл Котидж съм и трябва да отида в полицията — каза тя на безстрастния телефонен секретар. — Ще ти обясня, като се видим, но моля те, ела да ме вземеш колкото се може по-бързо. Спешно е. Наистина спешно. Мерси. — Можеше само да се надява Дейви да си проверява съобщенията.

Кредитите в телефона й свършиха, така че дори не можеше да се обади на местната фирма за таксита.

Можеше единствено да чака.

Заваля дъжд — на едри капки. Тя грижливо прибра дневника и стихотворението в чантата си, после си облече пуловер. А сега какво? Можеше да направи само едно. Извади челото от калъфа, седна в средата на стаята и изсвири няколко упражнения. За първи път от много време музиката не се съпротивляваше. Цялото й тяло откликваше на прииждащите и оттеглящи се ноти, все едно и то беше инструмент също като челото и лъка в ръцете й. С лекота премина към пиесата, която за първи път беше слушала с Кърстен преди толкова години: сюитата на Бах в сол мажор, по която работеше за „Фробишър“. И докато свиреше, а сухата земя отвъд прага потъмнявате от дъжда, си спомни думите на Григори на последния им урок: „Понякога, Сам, когато кладенецът пресъхне, трябва да почакаш отново да завали“ и се зачуди що за странно унгарско вълшебство го е накарало да избере тази метафора. А после, докато музиката се носеше около и през нея, си представи как майка й я слуша и разбра, че когато беше прочела „Птицата убийца“, ей сега, на хълма, гледащ към морето, гласът на Кърстен беше изричал думите. Силният звучен глас, който не успяваше да чуе от седмици. А със звука на майчиния си глас в ушите си тя можеше да се отдаде на музиката по начин, който се боеше, че е изгубила завинаги.

И й се отдаде. Музиката я завладя и тя полетя.

Спря да свири и се облегна назад. Цялото й напрежение, всичките й емоции бяха изчезнали, бяха я оставили изстискана и изпълнена едновременно. Вдигна очи и видя, че Дейви стои на прага. Нямаше представа откога я слуша. Остави лъка.

На лицето му цъфна топла усмивка.

— Добра си, Сам — каза. — Много си добра.

— Благодаря, татко.

Той влезе. Дъждът навън вече се лееше, силен, изпълваше канавките, напояваше спечената пръст.

— Мислех, че си се прибрала в Лондон — каза той.

— Не исках никой да знае къде съм.

— Криеше ли се?

— Нещо такова.

— А какво е това с полицията, проблеми ли имаш?

Тя стана и отиде до него.

— Не. Става дума за мама.

— За Кърстен?

Тя кимна.

— Не се е самоубила, татко. Убили са я.

— О, Сам! — Мъчно му беше за нея. — Знам, че мислиш така, но разследването…

— Сега е различно. Имам доказателство. Ще го занеса в полицията.

— Сигурна ли си?

— Мама е знаела, татко. Всичко е тук, в ето това стихотворение. Щяла е да изобличи някого и затова са я убили.

Нещо в увереността, с която говореше, го убеди. Той въздъхна тежко, все едно беше носил страшен товар месеци наред.

— Никога не съм мислил, че би посегнала на живота си. Тя не беше такава. Имаше си трески за дялане, но беше борец. — Прегърна я през раменете и я притисна до себе си. — Като теб, Сам. Всички се съмняваха, но ти не се предаде заради нея, нали?

Сам се опита да сдържи сълзите си.

— Трябва да се погрижим убиецът да не се измъкне. Нали, тате?

— Да, Сам. Кой е убиецът?

— Ще ти разкажа всичко по пътя към полицейското управление. Вече няма начин да не ми повярват.

Джони си наля половин чаша чисто уиски, после, без да я докосне, я остави на бюфета. Когато земята се разтваря под краката ти, е по-добре да си с бистра глава.

Първо си беше помислил — беше се надявал всъщност — обаждането на Сам да е шега или поне признак, че бедното момиче си е изгубило ума. Но един поглед към Мириам му беше достатъчен, за да го убеди, че всичко това е ужасно, смъртоносно сериозно.

— Какво става? — попита. Отдалеч чуваха работниците, които вадеха подовите дъски от кулата, за да ги подготвят за реставрация.

— Трябва да говоря с Раф — каза Мириам. Трепереше.

— Не можеш ли да говориш с мен? Аз съм ти съпруг.

— Трябва да говоря с Раф — повтори тя като зомби.

И тогава телефонът иззвъня. Беше Раф, така че стана както тя искаше. На Джони му се стори, че Раф говори повече, но накрая Мириам затвори и каза съвсем спокойно:

— Джони, трябва да ти кажа нещо.

— Ами давай.

— За… за смъртта на баща ми. — Не смееше да го погледне. — Искам да ти кажа, преди… преди нещо да се случи с майка ми.