Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Не е било самоубийство, Даяна. И… — Вече почти си вярваше. — Знам кой го е направил.

— И аз щях да ида на следствието, но Раф каза, че било по-добре да не ходя.

— Извинявай за безпокойството, Даяна, но реших, че трябва да ти кажа. Довиждане.

Затвори. Даяна най-вероятно щеше да си помисли, че е непоносимо груба и не е наред с главата. Но все пак имаше малък шанс майката на Раф да знае точно защо й се е обадила.

Изключи телефона. Заля я прилив на енергия. Трябваше да го направи отдавна. Вече се чувстваше по-добре и почти тича чак до Полуитик с писмата. На излизане от пощата, точно когато се канеше да пусне писмата в пощенската кутия, видя пред дома на Джуди Сондърс да спира фиатче. В следващия момент самата Джуди — едра и висока, с буйна сива коса — слезе от колата.

Сам мушна писмата в процепа, повика я и се затича към колата.

— Сам! — Джуди се стресна. — Какво правиш тук?

— Търсех те — каза Сам и се усмихна широко.

— Мен ли? Защо?

— Ами първо исках да те питам дали мога да остана за няколко вечери в Гъл Котидж. — Лицето на Джуди помръкна и Сам продължи забързано, преди тя да успее да й откаже: — Опитах се да ти се обадя, но понеже те нямаше, все пак спах там снощи. По-скоро лагерувах.

— Как влезе?

— През прозореца. Извинявай, помислих, че няма да имаш нищо против…

Джуди изглеждаше все едно има доста против, но за облекчение на Сам не го каза направо. Съседката, възрастната жена, с която Сам беше говорила предния ден, вече излизаше от къщата си с отегчена неизбежност, готова да се включи в разговора. Джуди я изгледа измъчено и каза:

— Здравейте, госпожо Пиърс. Да, благодаря ви, прекарах чудесно. След малко ще намина да ви видя, само да поговоря с приятелката си. Няма да се бавя. — После каза на Сам. — По-добре влез.

От входната врата се влизаше направо в дневната, която беше натъпкана с мебели, стените й бяха миш-маш от корнуолските картини на Джуди, изобразяващи скали, лодки и канички. Джуди затвори вратата, дръпна пердетата и отвори прозореца да проветри.

— Гъл Котидж вече не е обитаем. — Успя да го каже извинително и отбранително едновременно.

— На мен ми е добре — каза Сам. — Бих искала да остана няколко дни там сама. Струва ми се… важно.

Джуди я изгледа и каза:

— Кафе? Карам чак от Бристол.

— Да, благодаря. На почивка ли беше?

— Не точно. — Джуди беше отишла в кухнята отзад, но къщата беше малка и можеха спокойно да продължат да си говорят. — Бях при брат си, мръсната гад. Но беше по-добре от нищо, а имах нужда да се разнообразя малко. Излишно е да казвам, че не беше кой знае какво разнообразие. — При Джуди всяко изречение звучеше неохотно.

Сам се огледа. Някога Джуди излагаше в една лондонска галерия. Тогава, преди Кърстен да почне да публикува, Джуди беше преуспялата и насърчаваше приятелката си. Когато късметът им се обърна, приятелството им също пострада. Джуди завиждаше на успеха на Кърстен. Доколкото Сам знаеше, не беше правила изложби от години. Все още говореше за Кърстен като за „най-добрата ми приятелка“, но дружбата им беше станала неловка и мъчителна. Гъл Котидж беше основната причина Кърстен да се връща в Корнуол.

— Предполагам, че ти е било тежко — каза Сам. — Заради Гъл Котидж.

— Разбира се. Но не толкова тежко, колкото на теб. Все пак се радвам, че си тук. Мислех, че ме избягваш.

— Защо?

— Ами заради вилата.

— Може ли да остана там?

— По-добре да ме беше предупредила. Можех поне да поизчистя.

— Извинявай. Беше нещо като инстинкт.

— Догодина я продавам.

— Чух.

— Обичам я, но след това, което се случи… Струва ми се, че така е най-добре.

Джуди се върна с поднос и го сложи на масата. Изглеждаше угрижена. Приглади сивата си коса, но тя веднага пак щръкна.

— Седни — каза. — Разполагай се. — Махна раздразнено към един стол.

— Мерси — отвърна Сам и когато седнаха, каза, преди да изгуби кураж: — Намерих стихотворението на Кърстен, „Птицата убийца“.

Беше по-трудно да лъже някого в очите.

Джуди остана невъзмутима.

— Добро е, нали?

Сам внимателно следеше изражението и.

— Знам как е умряла майка ми — каза, но после внезапно осъзна какво й е казала Джуди и се сепна: — И ти ли си го чела?

— Разбира се — надменно каза Джуди. — Аз съм най-старата приятелка на майка ти, Сам, не го забравяй. През годините може да сме имали разногласия, но тя винаги е държала на моето мнение.

— И какво мислиш за него?

— Честно казано, не можах да разбера защо вдига толкова шум около него. Каза, че щяло да предизвика раздвижване, и искаше да е водещото стихотворение в новата й стихосбирка, въпреки че аз й казах направо, че „Морски ветрогон“ е много по-въздействащо. Кърстен беше много упорита за тези неща. Ти какво мислиш за него?