Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Аз й дадох дневника на майка й. Всъщност на два пъти.

Това не можеше да е същият човек, който се беше опитал да влезе през нощта. Надира беше сигурна, че може да му вярва.

— Съжалявам, че те набиха.

Бендж взе чантата й.

— Губим време.

— Не можем да го оставим.

— Той ще се оправи. Нали, приятел?

Мик се държеше за главата; изправи се несигурно.

— Зависи какво точно имаш предвид под „оправям се“. — Стената явно играеше ключова роля в запазването на вертикално положение.

— Това е приятел на Сам — каза Надира.

— Казвам се Мик Брейди — каза Мик.

Дил се поколеба за миг, после му подаде ръка.

— Извинявай за главата.

Бендж подаде чантата на Надира на брат си и нареди:

— Слез и наглеждай колата. — Запали две цигари и подаде едната на Мик, а Дил отиде на улицата да пази да не ги глобят.

— Като те видяхме да викаш през пощенската кутия, помислихме, че трябва да си оня, дето е тормозил сестра ни. Явно сме сбъркали.

— Вътре има лепенки — каза Надира.

— Ще се оправя.

— Виж какво — каза Бендж, — можем да те закараме някъде, ако искаш. Ще минем през центъра.

Мик не му обърна внимание, а каза на Надира:

— Моля те, трябва да ми кажеш къде да намеря Сам.

— Наистина искам да ти помота, но Сам и на мен не каза къде отива. Каза, че било по-добре да не знам.

— По дяволите! Ако се чуете, ще й кажеш ли да ми се обади? Кажи й, че съм чул как Раф говори с някого по телефона и че вече й вярвам. На нейна страна съм.

— Добре. Ще й кажа. Сигурен ли си, че си добре?

— Ще ми мине.

Надира затвори вратата и завъртя ключа два пъти, после мина покрай Мик и тръгна след брат си към асансьора. Чувстваше се сломена и безнадеждна. Когато се беше обадила на братята си и ги беше помолила да дойдат да я вземат, беше убедена, че това е единственият разумен ход. А сега ужасно й приличаше на бягство.

— Казала си му, че съм тук?!

Линда я изгледа невъзмутимо.

— Не си казвала, че Раф Хаус не бива да знае.

— Казах, че не искам никой да знае.

— Така ли? Мислех, че важи само за онова гадже. Онзи, който ти създава неприятности. — Линда не си направи труда да прикрие скептицизма си. — Реших, че Раф може да ти помогне.

— Това аз го решавам.

— Добре. Не е страшно, нали?

Сам знаеше, че няма смисъл да се опитва да й обясни. Дори ако кажеше на Линда и Дейви истинските причини да се укрива, те сигурно щяха да решат, че си измисля. Освен това, докато се качваше на горния етаж да си събере малкото багаж, трябваше да признае, че Менверен не беше най-оригиналният избор. Тук я беше довел някакъв дълбоко закодиран инстинкт за връщане у дома.

И близостта до Гъл Котидж.

След двайсетина минути слезе в кухнята. Линда тъкмо слагаше нещо да се пече във фурната.

Сам каза:

— Ще ми кажеш ли телефона на някоя фирма за таксита, Линда? Ако си тръгна сега, мога да хвана последния влак за Лондон.

— Но ти току-що пристигна — каза Линда.

— Нещо изскочи. Трябва да се връщам.

Линда въздъхна.

— А какво ще стане с гаджето, от което се опитваш да стоиш настрана?

— Мисля, че се паникьосах.

— Не е заради Раф, нали?

— Не.

— Е, слава богу. Баща ти ще е наистина разочарован.

— Кажи му, че съжалявам. И че скоро пак ще дойда.

Сега, когато Сам си тръгваше, Линда бе по-внимателна. Каза:

— Няма защо да даваш пари за такси. Ще те закарам.

— Чудесно. Ако не те затруднява.

— Това е най-малкото, което мога да направя — каза Линда. А после, когато спряха на паркинга на гарата, добави: — Надявам се, че скоро пак ще дойдеш. Знаеш, че винаги се радваме да те видим.

— Благодаря.

— И извинявай, че казах на Раф.

— Не се тревожи. Той и без това щеше да се сети. Няма значение.

— Значи всичко е наред.

— Ще дойда скоро, обещавам. — Сам слезе от колата, свали челото и чантата си и добави: — Нали знаеш колко мразя да се сбогувам, а и ти сигурно бързаш да се прибереш. Чао, Линда.

— Довиждане, Сам. И успех на конкурса.

Сам гледаше как Линда обръща и изчезва сред уличното движение. Остана още няколко секунди, а после, вместо да отиде на перона, тръгна към единственото такси на стоянката и даде на шофьора адреса на Гъл Котидж.

Май й ставаше навик да влиза с взлом в чужди къщи.

Когато таксито я остави пред Гъл Котидж, вече се стъмваше. През цялото пътуване шофьорът се опитваше да си спомни подробностите около трагичната смърт, която станала там през лятото.

— Не сте ли чели за това? — питаше. — Всички вестници писаха.