Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Чудесно. Ще се видим в осем.

Но щом затвори телефона, се почувства потиснат от перспективата: в крайна сметка не му беше наистина интересно да я вижда. Тя щеше да се смее на шегите му, да се усмихва с надежда и да клюкарства за общите им познати… при тази картина гемиите му потънаха. Може би да се обади пак и да отмени срещата? Спомни си смразяващия поглед, който Сам му хвърли, когато каза: „Майка ми пишеше“, все едно това беше всичко, което трябвате да се знае за Кърстен Уолър, и после ожесточеното й изражение, когато му каза, че знае, че майка й е била убита.

„Я чакай“, каза си. Откога Мик Брейди намираше смразяващото и ожесточеното у жените за привлекателно? Да не би да се превръщаше в нещастен дърт мазохист? Това беше противно на всичко, в което вярваше. Съжаляваше я, само толкова. Бедното момиче беше изгубило майка си, освен музиката май нямаше личен живот и следователно беше обсебено от невероятни конспирации за убийства. Всеки би я съжалявал.

Е, всеки би могъл , но рицарските подвизи не бяха в стила на Мик Брейди. Девиците в беда го караха да обърне коня и да препусне в обратната посока по-бързо и от свистяща стрела. Ако знаеше какво е добро за него — а досега винаги знаеше, — щеше да се погрижи да няма нищичко общо със Сам. Тъжна, заблудена и обсебена да разбърква живота му жена не беше рецепта за щастие.

От друга страна, Тара, дори като оставеше настрана абсента и караокето, беше точно това, което предписваше социалният доктор.

Щеше да си тръгне по-рано и да мине през парка. Да се отпусне и да си оправи настроението. Но първо трябваше да остави документите в офиса. Корина на рецепцията видимо клюмаше, оплака се, че вентилаторът, който беше милостиво поставен на бюрото й от старшите партньори, успявал единствено да свали топлия въздух от тавана и да го духа към нея. Мик се съгласи, че важните клечки още от ранна детска възраст са калени в дискомфорт от противни начални учители. И че първото, което ще направи, когато стане старши член на кантората, ще е да сложи климатици.

— Обещаваш ли? — попита тя.

— Обещавам — каза той и тръгна към офиса на Раф.

Пред вратата спря. Раф говореше по телефона. В това нямаше нищо необичайно. Обикновено когато говореше по телефона, Раф седеше на бюрото си с лице към вратата. Или, ако трябваше да е особено самоуверен, стоеше прав. В много редки случаи, когато говореше с Лола или с някой близък, сядаше на ръба на бюрото, отпуснатата му поза отразяваше неформалността на разговора.

Но никога не говореше така.

Раф седеше на стола си, да, но свит в някакво съзаклятническо кълбо. Беше гушнал телефона, все едно беше бебе, и говореше тихо и припряно. Мик спря и се заслуша.

— Не, чуй ме — казваше. — Това не е нищо. Казах го само за да те изплаша. Не е толкова важно. Да, знам, но сега трябва да ми вярваш. Защото ти казвам истината, за бога, затова. Излъгах те преди, защото исках да спреш, но… не, това е истината, наистина. Слушай ме де! Казвам ти, че там няма нищо. Видях го, затова знам. Няма значение, че е у нея. Наистина няма значение, ясно?

По лицето му се стичаше пот… и той се молеше. Това беше наистина смущаващият аспект в ситуацията: Раф Хаус, който можеше да принуждава и подмамва, да заповядва и прелъстява, в зависимост от момента, сега безпомощно се молеше.

— Виж, вече ти казах, излъгах — повтори Раф. — Да, съжалявам, знам, че не е хубаво, но исках да те спра… Знам, че се опитваше да помогнеш, но… не, не това беше начинът. Тя не го казва в дневника. Не, кълна се, че тя не е… да, в стихотворението, но то е унищожено. Няма нужда да се притесняваш за това. Слушай, говоря сериозно, Сам в никакъв случай не бива да пострада заради това… не, а и нямаше да ти кажа. Моля те, просто се откажи, става ли? Всичко ще се нареди, ако не правиш нищо. За бога, защо поне веднъж не ми повярваш?

Мик бавно отстъпи назад.

— Добре ли си? — Корина вдигна поглед, когато той се върна на рецепцията. Мик не отговори и докато излизаше, я чу да казва: — От жегата е. Днес никой не се държи нормално. Господин Хаус не е на себе си още от обяд. Ще си отдъхна, когато времето захладнее.

На километър от офиса Мик зави по една пряка далеч от тътнещото движение на Грей Ин Роуд, извади телефона си и набра номера на Сам. Отговори му най-досадният глас на света за хората, които имат спешно съобщение: „Апаратът на абоната е изключен. Моля, опитайте по-късно“. По дяволите! По дяволите! Безизразният женски глас никога не му се беше струвал по-вбесяващ. Написа на Сам съобщение: „Сгреших. Моля, обади се. Много спешно. Искам да помогна. Мик“.