Джоана Хайнс - Птицата убийца

Не беше най-доброто скривалище, ако искаше да се крие.

Всеки би могъл лесно да я намери.

Дори птица убийца.

— Защо просто не го е напуснала? — попита Мик.

Марта Ървинг прецени въпроса. Седеше зад бюро, отрупано с папки и брошури. На стената зад нея имаше плакати, които призоваваха жените да кажат „НЕ на насилието“ или да кажат на партньорите си, че няма да им се размине.

— Да напуснеш партньор насилник — внимателно каза Марта — е статистически най-опасното нещо, което може да направи една уязвима жена. Изследванията показват, че повече от три четвърти от жените, жертви на насилие, търпят насилие след като напуснат партньора си. Понякога, твърде често, това насилие с фатално.

— Мислех, че има места, където да идат.

— Убежища? Има, но понякога партньорите им ги откриват и ги убиват въпреки това. А и кой иска да живее в убежище до края на живота си? Вие били ли сте в такива убежища? — Мик поклати глава. — И аз така си помислих.

— Ами полицията? Ограничителните заповеди? Законът съществува, за да защитава жените наравно с всички останали.

— Хм. Кажете го на стотиците жени, убивани от настоящите или бившите си партньори всяка година.

— Толкова ли са много? — Мик знаеше, че изненадата му сигурно я кара да го мисли за поредния невеж бъдещ адвокат, но не можа да се сдържи. — За бога! Мислите ли, че Грейс Хобдън е знаела тези цифри?

— Нямам представа. Но знам, че жените, подложени на насилие, често стигат до момента, когато вярват, че ще остане жив само един от двамата. Ако има и деца, залозите се много по-високи.

— Говорите за мъжете, които убиват целите си семейства? Това не се случва много често, нали?

— Да, случва се рядко. Но се случва. И опасността съществува. Предполагам, че вашата Грейс Хобдън е била в безизходица: не е можела нито да остане, нито да си тръгне. За жени като нея убийството на партньора може да изглежда като единственото логично решение.

— Твърдите, че Грейс Хобдън е взела рационално решение?

— Може би не рационално по начина, по който го виждаме ние с вас, но от нейна гледна точка — да. Точно това твърдя.

— И сте готова да го повторите в съда?

— Разбира се. Не съм сигурна колко ще е от полза, тъй като законът все още изостава от модерното виждане за реалността на жените жертви на насилие. Но всеки случай, в който се борим, помага да променим статуквото. Малко по малко.

— Идеално. Ще се свържем с вас, като наближи процесът.

— Това ли е всичко? — Марта Ървинг изглеждаше изненадана, че срещата им е толкова кратка.

— Само толкова ми трябва, за да продължа.

Тя вдигна рамене.

— Добре. Обадете ми се, ако мога да помогна с нещо. — Телефонът във външния й офис звънеше пронизително. На Мик му заприлича на женски писък.

Мик излезе и вдиша дълбоко лондонския въздух. Надяваше се, че нетърпението му не е било твърде явно. В тесния офис на Марта, докато я слушаше спокойно да говори за десетките жени, ежедневно убивани от мъжете си, се беше почувствал виновен по асоциация, просто защото е мъж. Което беше нелепо, но въпреки това неприятно. Може би тези, които правеха кампаниите за жените жертви на насилие, винаги оказваха този ефект.

Виновен. В ума му се появи лицето на Сам. И то не за първи път напоследък. Сигурно беше заради всичките приказки за насилие и убийства. Оказваше се, че не е лесно да спреш да мислиш за Сам. Най-досадното в това, че мислеше за нея, беше, че всеки път се чувстваше зле, все едно някак я беше предал.

Нямаше логика. Нямаше никакви причини да се чувства виновен заради Сам Бозуин.

И въпреки това… „Стига“ — каза си. Беше направил каквото бе могъл, за да й помогне: беше се нагърбил да й каже за ефекта на токовия удар във вода, беше си рискувал живота в уличното движение, за да й върне проклетата чанта и дневника на майка й, после беше изслушал притесненията й за възможните обяснения на смъртта на майка й и й беше дал компетентно мнение. Какво още трябваше да направи?

Всъщност нищо. Логичното действие, щом да мисли за Сам го караше да се чувства зле, беше да мисли за нещо друго. Или по-точно — за някой друг. Така че докато вървеше по улицата, се обади на Тара — привлекателно весело момиче, с което се беше запознал през отпуската и беше излизал няколко пъти, и я попита дали иска да се видят да пийнат нещо след работа. Та беше забавна, стига човек да не забравя да я държи настрана от двойната опасност на абсент и караоке.

— Само да пийнем? — каза тя. — Добре де, можем да започнем и така.