Джоана Хайнс - Птицата убийца

Старицата гледаше мълчаливо, докато Сам пишеше кратка бележка. Пусна я в кутията и каза:

— Когато се върне, ще й кажете ли, че Сам Бозуин иска да говори с нея? Отседнала съм у баща ми. Тя знае как да ме намери.

— Ще й кажа. — Сам тъкмо се обръщаше, за да си тръгне, когато старата жена каза тихо: — И съжалявам за майка ти, Сам. Беше чудесна жена. Джуди много трудно понесе смъртта й и не се учудвам. Ще липсва на всички ни.

Сам за миг остана неподвижна. После каза:

— Благодаря.

Върна се при колата и седна. Подобни неочаквани думи просто можеха да те зашеметят. Някакъв старец разхождаше болния си от артрит пудел по тесния тротоар под утринното слънце. Изглеждаше толкова спокоен, в мир със света.

Сам завъртя ключа на запалването. Време беше да действа.

На следващото място, на което отиде, нямаше съмнение, че хората са си вкъщи: в двора на фермата кудкудякаха кокошки, две големи кучета изскочиха със силен лай, а след тях и една ниска набита жена, облечена в избеляла рокля на цветя и стари гумени ботуши на босо. Това беше една от фермите, където къщите и животните бяха в безупречен вид, очевидно за сметка на собствениците. Ан и Боб Уърн може и да изглеждаха бедни, но се носеха слухове, че са платили за новия си трактор в брой.

— Здравейте, госпожо Уърн — каза Сам, когато слезе от колата и се наведе да погали кучето, което беше по-близо до нея — голямо черно-кафяво коли. — Може ли да ви отнема малко време?

Ан Уърн хвана другото куче за врата и се усмихна широко. Беше пълна и имаше къдрава коса, която не изглеждаше ресана този ден, а когато отвори уста, се видяха зъбите й — стърчаха под всевъзможни ъгли и два липсваха.

— Тихо, Дули. Стига — зауспокоява тя кучето и то спря да се прави на страшен пазач и отиде да се просне на сянка. — Много ми стана мъчно, като разбрах за майка ти, Сам.

— Благодаря.

— Беше добра жена. Но ти си го знаеш.

— Да.

— Ще влезеш ли за едно кафе?

Сам поклати глава.

— Искам само да ви питам нещо. Вас и господин Уърн. Няма да ви отнема много време.

Ан я изгледа за момент, после кимна, все едно беше очаквала въпросите на Сам.

— Боб е долу при езерата. И без това трябва да му кажа нещо. Може да идем заедно, ако искаш.

Пътеката към дъното на долината беше осеяна с втвърдени от сушата буци пръст. От двете страни на долината се рееха и пееха чучулиги. От подножието на хълма долиташе тътен на трактор.

— Как си, Сам? — попита Ан, докато вървяха.

— Добре — каза Сам.

— Направо не можахме да повярваме, когато майка ти умря така. Такава ужасна загуба. — Просто отбелязване на факта. И добави: — Тя толкова се гордееше с теб, любов моя.

Сам се усмихна.

Корнуолските галени обръщения „любов моя“, „пиленце мое“ или „хубавице моя“, макар и поетични, бяха също толкова изпразнени от смисъл като „мила“, но й напомняха за баба й и всичките й роднини Бозуин, които я бяха обграждали с обич и се бяха погрижили да не й липсва, след като Кърстен замина.

— И аз се гордея с нея — каза Сам.

— Тъй, тъй. Беше добра жена. Можеш да се гордееш с нея, Сам. Знам, че много хора не я харесваха, понеже си замина и те остави, когато беше още мъничка, но смятам, че си е имала причини. Не говореше за това, но веднъж ми каза — някой я беше обидил, беше й казал нещо, не знам какво и хич не искам да знам — а тя ме погледна и каза: „Ан, ако хората знаеха какво ми струва това, нямаше да ме съдят толкова лесно“. И аз й повярвах.

— Да. Мисля, че не е имала избор.

— Каза ми за някакъв конкурс, за който се готвиш. Как се казваше?

— „Фробишър“? Чак през ноември е. Учителят ми иска да се откажа, защото напоследък не съм във форма. Казва, че е прекалено важен, за да се издъня. Но още не съм решила.

— „Фробишър“, точно така. Каза ми името, но съм го забравила. Чакаше го с нетърпение. — Ан млъкна, после замислено добави: — Поне така изглеждаше.

Известно време вървяха мълчаливо. Около тях танцуваха малки пеперуди.

— Виждахте ли често майка ми, докато беше в Гъл Котидж?

— Ами, така да се каже, наминаваше през ден, когато се разхождаше до селото или ако искаше яйца или мляко. Един-два пъти аз ходих при нея да й занеса кифли и сладки. Сега, разбира се, ми се иска да бях ходила по-често. Но тя все казвате, че това, което харесва тук, е самотата, така че не исках да досаждам. И тя изглеждаше доволна.

— Значи не изглеждаше потисната? Или разтревожена?

— Не. Но дори да беше, едва ли щеше да ми каже.

— Но вие щяхте да забележите.