Джоана Хайнс - Птицата убийца

Благодаря на всички, които се нагърбиха да отговорят на многобройните ми въпроси: Айо Онатаде, Дейвид Кърк и Ейми за опита им в правото, Надя Коркас и Ричард Скот за челото, Кен Макгрегър за полицията, Хю Ландър за старинните сгради, Майк Джекс за огнестрелните оръжия и Мери Кум за дивата природа. Благодаря и на Лора Лонгриг и Мелиса Уедърил за проницателните и полезни редакторски коментари. Но преди всичко съм благодарна на Робин Болам, която написа прекрасните куплети за стихотворението „Птицата убийца“.

Пет седмици преди тялото на Кърстен Уолър да бъде намерено в една вила на върха на една скала в Корнуол, Грейс Хобдън разчистила масата от обяда, нагледала децата, които си играели на катерушката в другия край на двора, след което влязла в къщата, за да убие съпруга си. Пол Хобдън, едър и тлъст като кит, дремел след полятия с алкохол обед. В ъгъла на стаята по телевизора тихичко вървял някакъв черно-бял филм с много фехтовка. Докато Дъглас Феърбанкс усмихнато размахвал шпагата си със смъртоносна точност, Грейс Хобдън взела един нож за филетиране „Сабатие“ от стойката в кухнята, влязла в дневната и без миг колебание забила острието в меката плът на гърдите на мъжа си.

В този момент той сигурно се е опитал да се изправи, въпреки че първият удар пронизал дясната камера на сърцето му и така или иначе бил фатален. Грейс била рентгеноложка и познавала анатомията. Вторият удар пронизал гръдния му кош под ъгъл от четирийсет и пет градуса и кръв плиснала по карираната дамаска на дивана, по новия им маслиненозелен килим и вероятно по самата Грейс. Нямало нужда от трети удар.

След като си взела душ и се преоблякла, Грейс взела децата: Ангъс — на осем, Матю — на седем и Сюзан — само на три, и им казала, че излизат да се почерпят. Закарала ги до морето — на четирийсет мили, където прекарали чуден следобед в игри на плажен крикет под лъчите на майското слънце, строили пясъчни замъци и се тъпкали със сладолед. Привечер се обадила в полицията, която съответно я очаквала, когато се прибрала вкъщи.

— Просто не можех да издържам повече — казала на полицаите, докато разглеждали кървавите останки на съпруга й. — Все едно се случваше насън.

Раф Хаус прелистваше купа документи с нарастващо неверие. Ризата му беше прогизнала от пот не само заради късната лятна горещина. Къде му беше главата на този секретар, за бога? Като всички останали в кантората Дърмът много добре знаеше, че през изминалите два месеца след смъртта на Кърстен Раф избягваше семейните дела. И кой можеше да го обвини за това? Докато гледаше снимките на тялото на Пол Хобдън, оплескано с кръв, но и някак смешно, непрестанно виждаше в ума си трупа на Кърстен. Красива дори в смъртта си с хладната си скандинавска хубост, тя беше гола, с крак провесел през ръба на ваната, с отметната назад глава, без следи от кръв. Но все пак мъртва. Ужасяващо и безвъзвратно мъртва.

Ядосано стана и закрачи между бюрата в стаята. Винаги беше ненавиждал този тип дела, дори преди смъртта на отчуждената си съпруга. Битовите убийства бяха прекалено мръсни, прекалено лични, прекалено болезнени. Само като си представеше трите невинни дечица, лудували в градината, докато на двайсетина метра майка им е спускала над детството им кървава завеса. Ако нещастните дечица изобщо бяха имали детство.

Такива неща не сполитат обикновените нормални семейства. Няма начин.

Раф заобмисля последствията. По страните му се стичаше пот, ноздрите му доловиха слаба, но непогрешима миризма на печено — сигурно някое безмозъчно копеле беше подранило с барбекюто.

Той се наведе, избута документите от бюрото си и извика на Дърмът да ги разкара. Никой не дойде.

От купчината се изплъзна една снимка. Грейс Хобдън беше към трийсетте и беше хубава по един незабележителен начин. Жената, която беше наръгала мъжа си, имаше кръгло лице и пълни черти. Нищо във външността й не подсказваше, че е от типа жени, които в никакъв случай не бива да бъдат оставяни насаме с остър нож и заспал съпруг.

Но пък, както Раф знаеше, убийците рядко приличаха на убийци.

Тя изглеждаше объркана и озадачена, и може би беше така. Той се взря в снимката от безопасно разстояние. Колко ли й беше отнело — запита се. Трийсет секунди? Две минути? Колко ти трябва, за да извършиш непоправимото, което завинаги ще промени живота на цялото семейство?