Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Някакво тъпо куче. — Изглеждаше толкова объркан, че Дърмът се почувства неудобно, сякаш неочаквано го беше сварил гол. Раф каза: — Виж, фактите така и така са тук, можеш да ми ги оставиш. Ще ги прегледам.

— Но нали казахте…

— Не съм решил.

— Нека да ги дам на някое от момичетата. Това ще е много подходящо за Селина.

— Казах, че ще ги прегледам. Остави ги!

Когато Раф Хаус заговореше с този тон, никой не спореше с него. Дърмът се оттегли в офиса си, но беше обезпокоен. Не можеше да позволи този човек да откачи така — той носеше повече пари от повечето адвокати в кантората, взети заедно. Дърмът трябваше да е по-внимателен. Отсега нататък, независимо колко убедителни бяха правните консултанти, той щеше да се погрижи Раф да е на лека диета от въоръжени грабежи и корупция. Може би с малко палежи за разтуха.

Ако знаеше какво му мисли секретарят му, Раф щеше да се съгласи напълно. Имаше нужда от Грейс Хобдън колкото от дупка в главата. Или в сърцето.

Историята й имаше всички съставки, които най-много го отвращаваха: уютен семеен декор, беззащитни дечица, които щяха да изгубят при всички положения, мръсна дисекция на семейните карантии. Ох, трябваше да е луд, за да се заеме с това. Дърмът беше прав — някоя от колежките му щеше да подскочи от радост при възможността да я защитава.

Разумният подход би бил да каже на Дърмът, че е хванал някакъв вирус и че взима документите по делото за измама в Бейзъл да работи вкъщи. Вкъщи означаваше при Лола, която щеше да му говори за коламаска или за любовния живот на приятелките си, и той можеше да се отпусне за няколко часа в щастливото дърдорене на приятелката си. Млада, с идеално тяло и забележително незначителен ум, Лола се беше появила в живота му в момент на криза и беше останала, защото беше невероятен бастион срещу мъката, която насмалко да го погуби. „Бъди разсъдлив“. Грейс Хобдън не беше за него.

Гледаше безпристрастно и леко любопитно как ръката му се протегна и придърпа по-близо папката на Хобдън.

Все едно се случваше насън.

Беше истинска лудост да поеме делото. Раф Хаус беше изключително разумен човек и това беше всеизвестен факт.

Гърлото още го болеше. От дима. Само дето нямаше дим. Нито куче.

Разтвори документите на бюрото като ветрило.

Подробностите винаги правеха впечатление. Фактът, че Пол Хобдън бил боксьор, докато служил във флота, и че учел момчетата си да се боксират в деня преди смъртта си. Фактът, че Грейс Хобдън прекарала следобеда, преди да я арестуват, в игра на плажен крикет и в строене на пясъчни замъци, все едно всичко било наред. Когато по-късно я попитали за това, тя отвърнала, че искала децата да се позабавляват, преди „нещата да загрубеят“. Фактът, че баща й починал преди десет дни. Може би можеше да го използва в нейна защита.

Но, за бога, преди „нещата да загрубеят“? В мигове на крайна криза, когато очакват човешкият дух да ти излезе с тирада с блясъка на Шекспировите, какво получаваш? Абсолютна баналност. Все едно се случваше насън. Но не само от безмълвните безсмъртни жени като Грейс Хобдън. Каква беше неговата реакция, когато научи за смъртта на Кърстен? „О, не!“ Само това. „О, не!“ Незабавно и кратко отрицание на трагедията. „О, не!“ Двете най-сърцераздирателни думи на света.

(Имаше и други, разбира се: „Съжалявам, тате. Не беше нарочно… моля те, недей…“)

Преди няколко години Раф беше защитавал един младеж, който си беше признал, че е убил със стрела от арбалет в гърдите случаен минувач. Когато го попитаха защо, той отговори: „Не ми хареса как ме гледаше“.

Е… докато хората се плъзгат и подхлъзват по тънката коричка на цивилизацията към дълбините на ужаса отдолу, колко е оскъден речникът, който съпровожда падането им.

Грейс Хобдън — забеляза той — беше описана от някакъв съсед като мълчалива жена. Която естествено страняла от околните.

Познаваше този тип хора. Пазеха личния си живот.

Трябваше да намери начин да използва и това в нейна защита.

Каква защита? За какво си мислеше? Кръвта туптеше във вените му. „Недей — туп — да ходиш — туп — там!“ — туп-туп .

Прекалено късно. Вече беше там.

Около него се възцари странна тишина, дълбоката сковаваща тишина като, когато вали сняг, тишината, която настъпва след катастрофа.

Беше неправилното убийство, разбира се. Веднага го беше разбрал. Винаги беше неправилното убийство.

Посегна за тефтера, извади писалка от джоба на ризата си и започна да си води бележки с елегантния си дребен почерк. Правото и всичките му сигурни факти бяха безотказно убежище. Непоносимият хаос на човешкото страдание, сведен до съдебна игра. Игра, в която той беше добър и знаеше да печели. Раф Хаус беше извървял дълъг път.