Джоана Хайнс - Птицата убийца

Тук имаше предостатъчно скривалища. Сам остави фенерчето, запали лампата и бързо претърси облицованото с кожа бюро, но безуспешно. Стените бяха покрити с рафтове с книги и шкафове. Щеше да е лесна работа да мушнеш тетрадка с размер А4 със светлосиня кожена подвързия, каквито Кърстен винаги използваше, на някоя от полиците. Случайният наблюдател не би я забелязал.

Щеше да й се наложи да претърси рафтовете методично, сантиметър по сантиметър. Реши да започне от най-горния вляво. Избута библиотечната стълба по пода и започна бавно да прокарва пръст по гръбчетата на книгите на най-горния рафт. Беше стигнала до втората част на третия рафт, когато изведнъж спря. Застина.

Всеки нерв в тялото й звънтеше от напрежение, докато се вслушваше, за да различи новите звуци. Не беше трафик. Гласове.

Гласове отвън, приближаваха се. Входната врата се отвори. Приглушен смях.

Тя потръпна. Раф? Но нали беше казал, че отива в Бейзъл да се види с клиент? Да не би да беше отменил пътуването? Да не би да си беше променил решението и да си идваше по-рано?

Женски глас, мек и дрезгав. Сам тихо изруга. Би познала този глас навсякъде — Лола. Господи! Проклетата тъпа Лола се появяваше винаги точно когато не ти трябва. Какво правеше тук сега? Сам мислеше, че е заминала за Бейзъл с Раф.

С Лола имаше някакъв мъж. Може пък Сам да беше объркала датите и те всъщност да не бяха заминали за уикенда. Раф и новата му приятелка бяха ходили някъде вечерта и сега…

Не беше Раф обаче. Гласът беше мъжки, но беше по-тънък, тенор, а не богатият баритон на Раф. Глас, който Сам не познаваше.

Какво ставаше, по дяволите?

Сам изгаси лампата и побърза да затвори вратите към гостната. Какво да прави? Огледа се отчаяно. Като че ли имаше избор. Прозорците на кабинета на Раф, както и всички останали на първия етаж и в сутерена, бяха с железни решетки. Единственият път за бягство беше оттам, откъдето беше влязла.

Под вратата се появи тънка ивица светлина.

— Ха! Не мога да повярвам, че Раф е забравил да включи алармата! — Лола говореше завалено, но тържествуващо. — И то след като вечно ми натяква за това. Само чакай да му кажа! И ти ще си ми свидетел. Ммм… — Кратка пауза, а след това, когато заговори пак, гласът й беше още по-мек и дрезгав. — Това беше хубаво.

Пак пауза.

— Трябва да си тръгвам — каза мъжът.

— Е, нали тъкмо дойде. Дай да пийнем по нещо. Не обичам нощем да съм сама тук. Тръпки ме побиват, честно.

— Но аз съм стажант на Раф, не искам…

— Една чашка де. Той винаги има нещо хубаво в хладилника. Чакай тук. Сега ще донеса бутилката. Опа!

— Леко. Май не трябва да пиеш повече?

— Миличък, след това, което изпих, от шампанското само ще изтрезнея. Опаааа! С тези платформи ще се претрепя. Ето, така е по-добре. Отивам за мехурчетата. Недей да бягаш.

Фалшивото пеене на Лола заглъхна надолу по стълбите. Сам изскърца със зъби. В най-добрите си моменти Лола беше просто загуба на пространство. Но точно сега беше пречка.

„Защо не идеш след нея?“ — безмълвно попита Сам непознатия от другата страна на вратата. „В кухнята ще ти хареса“. Той се разхождаше, приближаваше се. Дали мислеше да влезе? Сам отиде на пръсти до масивното бюро на Раф, достатъчно голямо, за да се скрие зад него. Лявата й маратонка изскърца в знак на протест… и изведнъж вратата към гостната рязко се отвори и вътре се разля светлина.

— Какво…

Мъжът бе също толкова смаян.

Веднага се виждаше защо Лола го сваля. Дори разрошен и с измачкани дрехи като след дълъг купон, младежът, който беше казал, че е стажант на Раф, беше привлекателен. Рошава кестенява коса и големи кафяви очи, в момента опулени от изненада. Челюстта — сега увиснала от смайване — беше волева и силна.

Той примига, пое си дъх и отвори уста.

— Шт! — изсъска Сам. — Лола не бива да разбере, че съм тук.

— Лола? Познаваш ли я?

— Разбира се, че я познавам.

— Коя си ти? И какво правиш тук?

— Аз съм… — Тя се поколеба. Напоследък не и беше приятно да дава информация на никого, да не говорим за непознати, особено на непознат, който е приятел на Лола.

— Откъде да знам, че не си крадла? — попита той.

— Не ставай смешен.

— Така ли? И какво правиш в кабинета на Раф? На загасени лампи? В два през нощта?

— Аз… мога да ти обясня.

Той беше изтрезнял от шока. Гледаше я внимателно.

— Давай тогава.

— Търсех нещо.

— На тъмно?

— Нещо, което е мое.

— Тогава защо се криеш?

— Имам си причина.

— Каква?

Лола извика нещо от кухнята.