Джоана Хайнс - Птицата убийца

И докато пишеше, се замисли: дали Хобдънови имаха куче?

Малкото момченце тича през тревата. Висока влажна трева, която мокри голите му колене. В гърдите му има непоносима болка. Страх и тъга. Не му достига дъх от тичането — толкова отдалеч тича. Чак от пътя. В ръцете му има мъртва тежест, а в сърцето му — ужас.

Пред него е къщата. Където ще го чака татко.

— Съжалявам, тате. Не беше нарочно… Не ми се сърди, тате, моля те, недей…

На задната стена на къщата на Раф, по средата между първия и втория етаж, Сам насмалко да се откаже.

Беше се включила охранителната светлина и тя се чувстваше изложена на показ като морска звезда върху камък. Предполагаше, че прозорецът на банята над кухнята ще е открехнат, но нямаше късмет. Беше плътно затворен и заключен. Не смееше да рискува и да строши някое стъкло, докато не излезе от обхвата на охранителната светлина, което значеше, че трябваше да се качи по-високо.

На двайсет стъпки от земята страшно й се зави свят. Сърцето й заби като лудо. Това пълзящо растение не беше от полезния театрален тип, по който се катереха ромеовците — лесно, все едно е стълба. Имаше опасност всеки момент да поддаде. Плочките отдолу щяха да направят приземяването твърдо. Представи си как пада, как черепът й се пръсва на изисканите йоркски плочки във вътрешния двор на Раф.

„Съсредоточи се. Не мисли“.

Протегна ръце и се вкопчи в увивното растение, опряла буза в затоплените през деня тухли. Заради световъртежа й се струваше, че може да се хвърли от стената като новооперено птиченце и да полети. „Не го прави! Дишай. Спокойно. Не бързай!“

И без това вече нямаше избор, слизането винаги беше по-трудно. Освен това залогът беше прекалено висок, за да се откаже.

От отвъдната страна на къщата долиташе нестихващият шум от уличното движение по Холанд Парк авеню. Не спираше дори в два през нощта.

Непреклонно, бавно, като опитваше всеки клон, преди да му повери тежестта си, Сам се катереше по стената. Раницата нарушаваше равновесието й. Чукът, който беше затъкнала в колана си, се впиваше в ребрата й. Главата и раменете й вече бяха извън обсега на светлината. А след малко и тялото й.

Протегна ръка нагоре и задра с кокалчетата си долната страна на каменен перваз. Перваз на прозорец. Замоли се на бога да е отворен, поне открехнат.

Премести се вляво, за да се качи странично.

Докато се протягаше, стената избухна в шум и някаква птица с крясък забърса бузата й. Тя се изпусна, за миг увисна във въздуха, мускулите й бяха вцепенени от шока, и се загледа в локвата светлина на плочника. Едва не полетя надолу, но в последния момент пръстите й сграбчиха един клон и се вкопчиха в него; сърцето й биеше като лудо. Пронизителните крясъци на изплашения кос замряха в тъмнината.

— Проклета птица! — Не можеше да си поеме дъх. Едва не я беше убила.

Студена пот обля тялото й. Беше се вкопчила в пълзящото растение; само силата на волята й я задържаше.

Охранителната светлина угасна. След секунда очите й привикнаха с мрака.

В кошмарите си, когато трябваше да мине през някоя дупка в пода, винаги беше тъмно, дори по-тъмно от тук. Слепи очи, взиращи се в чернотата.

„Просто се катери!“

Бавно, болезнено, тя се набра, докато бедрата й не се изравниха с перваза на прозореца. След това, не смееше да диша, намести крака на клона и се протегна, за да опита прозореца. Здраво затворен. Разбира се. „Примири се, Сам. Заминали са за уикенда. Ти какво очакваше? Да оставят изтривалка с «добре дошли» на крадците ли?“

Непохватно измъкна чука от колана си. Преди да тръгне, го беше увила в памучен шал и го беше овързала с канап. За да заглуши шума. Молеше се да се получи.

Чукът удари стъклото с мек звук. Прозорецът не се счупи. Тя опита отново, по-силно. Пак не стана. Третия път — обзета от гняв срещу всички чукове и упорити прозорци — замахна широко, забравила тежестта на раницата на раменете си, забравила неустойчивостта на клона, на който се крепеше. Когато чукът мина през стъклото, лявата й ръка все още беше вкопчена в бръшляна, който вече се откъсваше от стената, и тя се люшна назад. Черната пустота се завъртя около нея. В последния момент тя се хвана за ръба на прозореца, хвърли чука вътре, стъклата се забиха в дланта й, по тя се държеше, за да остане жива, драскаше с тъпите носове на маратонките си, за да намери опора. След това постепенно, болезнено, всеки сантиметър й костваше огромни усилия, се издърпа, напипа резето от вътрешната страна на прозореца, махна го, а после се преметна през перваза и падна сред стотици парченца стъкло в още по-гъстия мрак в къщата.