Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Лично е — каза Сам.

— Не ти вярвам. Ще извикам полиция.

— Тогава ще изглеждаш като съучастник. — Сам дълбоко си пое дъх. — А не вярвам на Раф да му хареса. Аз съм дъщеря на Кърстен. — Изражението му не се промени, така че тя добави: — Не знаеш ли? Кърстен, жена му. Тя умря.

— А! — Той отстъпи в гостната и затвори вратата точно когато Лола се върна. Сам задържа дъха си. „А“. Какво значеше това „А“? Че й беше повярвал и няма да я издаде, или че ще вдигне тревога?

— Какво правеше там? — попита Лола.

— Стори ми се, че чух нещо. Помислих си, че може да е крадец — отвърна мъжът.

— И?

Кратка пауза, след това Сам го чу да казва:

— Явно ми се е сторило.

Тя въздъхна с облекчение.

— Нали ти казах!? — Лола отново тържествуваше. — Тази къща може да ти изкара акъла.

Въпреки че с Кърстен бяха разделени през последните девет месеца преди смъртта й, лондонската им къща, в която бяха живели щастливо, изглеждаше най-подходящото място, където приятелите и роднините да се съберат да я поменат.

Последния път, когато Сам беше идвала тук, валеше. Беше само преди две седмици, но средата на август все едно беше друга епоха. Просторната гостна на Раф беше пълна с опечалени, жените в черен лен и сива коприна, мъжете — с тъмни костюми. Двойните врати към кабинета на Раф бяха широко отворени и хората се струпваха и там. Навън дъждът се лееше върху лятната градина.

И всички се държаха много мило със Сам.

И тактично. Беше особено важно да са тактични. Все още не беше имало разследване, така че думата „самоубийство“ не се изричаше на глас, но се виеше между говорещите като дим, мушваше се в джобове мълчание, заливаше празното пространство на недовършените изречения. „Горката Сам. За нея сигурно е още по-страшно, като знае как е умряла майка й… Най-лошо е, когато… Човек никога не би си помислил, че Кърстен е от типа, който… може да направи нещо подобно. Бедната Сам. Дали ще се оправи?“

Бедната Сам. Бедната Сам искаше да разбие чашата си в изисканите стени и да изкрещи, че не знаят какво говорят.

Бедната Сам се чудеше защо изобщо участва в този фарс. Трябваше да зареже всичко и да си тръгне веднага, но остана, защото имаше хора, които искрено обичаха майка й, и въпреки че бяха заблудени за начина, по който беше умряла Кърстен, Сам усещаше подкрепата им, нещо от духа на майка й витаеше в стаята, когато те говореха за нея.

Хора като сестрата на Раф — Мириам и съпруга й Джони Джонс. Сам хареса Джони още първия път, когато го видя. Всички го харесваха. Когато се беше нанесла с Раф и Кърстен, той се беше втурнал в живота й като целогодишен Дядо Коледа. Едър и щедър, румен, с глас като греяно вино и смях, който подобрява настроението при всякакви обстоятелства.

— Милата ми Сам — каза той и я стисна в прегръдка, с която би се гордяла всяка самоуважаваща се мечка, — ти си толкова смела и прекрасна. Трябва да ни дойдеш на гости в Уордли. Нали, Мири?

Мириам се вкопчи в ръката му и кимна. По-бледа и не толкова ъгловата като брат си, тя изглеждаше вечно изтощена от усилието да не изостава от жизнерадостния си съпруг. Джони беше приятел с всички, а Мириам като че ли нямаше приятели — в поведението й имаше нещо високомерно и непреклонно, което отблъскваше хората — но през следобеда на панихидата на Кърстен дори тя беше мила със Сам. Отдалечена и сдържана както винаги, но се опитваше да бъде мила.

Дори майката на Раф, Даяна, която не се славеше с особена състрадателност, потупа Сам по ръката и каза:

— Трудно е, Сам. Много е трудно. Но, повярвай ми, ще го преживееш. — Бързо извърна поглед, разтревожена от това, което за нея беше равносилно на изблик на чувства. У Даяна характерният нос и стреснатите очи на клана Хаус създаваха почти папагалско излъчване.

Тревър Клей, лондонският агент на Кърстен, беше по-директен. С Кърстен бяха големи приятели и той беше защитавал работата й от самото начало.

— Двойна трагедия — каза на Сам, вече беше изпил доста чаши от виното на Раф. Повечето опечалени вече се бяха разотишли, беше останало само твърдото ядро. Въздъхна и продължи: — Такава прекрасна и неповторима жена. Е, това всички го знаехме. Но работата й… Беше на върха… Следващата й стихосбирка ще е най-добрата.

— Толкова ужасно — нещастно каза Джони. Челото му беше набраздено от бръчки, като вълни, оставени от прибоя в пясъка. — Като си помислиш колко можеше да постигне. — И поклати глава.

Седяха — групичка близки хора, изтощени от емоциите на деня. Раф разхлаби вратовръзката си и им наля пак. Ъгловатите му черти бяха напрегнати. Сам се чувстваше замаяна, повече от дълбоката невъзможност да повярва на случващото се, отколкото от алкохола, въпреки че сигурно и той имаше нещо общо.