Джоана Хайнс - Птицата убийца

Основно снимки. Нищо друго не беше важно. Но беше прекалено тежка, за да я вземе наведнъж.

Слезе долу и видя, че Лола е заобиколена от почитатели, Тревър и Джони се състезаваха в остроумие и чар. Даяна, доволна от възстановената хармония, им се усмихваше снизходително. Гласовете от кухнята в сутерена издаваха местонахождението на Раф и сестра му. Сам вече нямаше ключове, така че трябваше да му каже, че ще се върне за останалите си вещи. Заслиза към сутерена.

На половината път чу как Мириам пита:

— У теб е, нали?

— Не ставай смешна — отвърна Раф.

— Там пише ли нещо за… за семейството? — упорстваше Мириам.

— Казах ти, че не… О, Сам. — Хвърли й бърз поглед: колко ли е чула? — Няма ли да размислиш и да останеш да хапнем?

Не, щеше да си тръгне веднага. Той настоя да й повика такси. Така щяла да може да си вземе целия багаж. Тай също би я закарал, но бил пил прекалено много. Тревър и Джони също. Сам не възрази. Нямаше търпение да се махне от тази къща, къща, пълна със спомени за щастливи мигове и с настоящето, изтъкано от компромиси и лъжи.

Но Мириам беше казала: „У теб е, нали?“

Раф се беше ядосал. Сигурен знак, че лъже.

Беше само въпрос на време Сам да се върне.

Което всъщност направи, с риск да си строши врата, докато се катереше по стената — заради настояването на Лола за ключовете и хлъзгавото измъкване на Раф да вземе нейна страна. А може би беше доволен, че Лола му върши мръсната работа. Може би имаше свои си причини да не иска Сам да има свободен достъп до дома му. Може би той беше подучил Лола.

Разтърка очи. Понякога се чудеше дали взима рационални решения, или ужасът от смъртта на майка й замъглява преценката й. Каквито и да бяха причините, сега беше заклещена в кабинета на Раф, не можеше да го претърси както трябва, докато Лола се забавляваше с онзи красив младеж, който, изглежда, беше стажант в кантората на Раф. Хрумна й, че нищо не я спира да връхлети без покана при веселата двойка и да продължи да търси — нищо, освен гордостта й, която отказваше да има нещо общо, което дори бледо да напомня на това да иска помощ от Лола.

Просто трябваше да изчака.

Оттатък тапата на шампанското изгърмя и Лола изписка.

— О, по цялата ми рокля!

— Съжалявам.

— Може да го оближеш, ако искаш.

— Не, блато даря.

— Както искаш. Аз и без това ще я сваля.

— Ей…

— За да ни е по-удобно.

— Виж, Лола, наистина трябва да тръгвам.

— Стига си дрънкал. Всички ще решат, че съм се опитала да те съблазня. Не се ласкай, Мики. Ето, доволен ли си?

Очите на Сам вече бяха привикнали към полумрака в кабинета на Раф. Ръката й бе спряла да кърви. Тя сви пръсти — слава богу, нямаше скъсани сухожилия — после пъхна окървавения шал в чантата си. Тихичко развърза маратонките си и ги събу, отиде до библиотеката и прокара пръст по следващия ред гръбчета. Нямаше да е трудно да открие тетрадка А4 дори на тази светлина.

Оттатък настроението се промени.

— Ммм, нещо ми се доспа.

— Лягай си тогава.

— Да, ама не тук.

— Ще ти помогна да се качиш горе.

— Е, това вече е приказка.

— И после си тръгвам.

— Аха. Знаеш ли, Мик, бива те да разваляш купона.

Сам чу лекия му смях.

— Слушай, Лола, може да си смъртоносно красива, но за мен може да е наистина смъртоносно да се забърквам с теб. Забрави ли, че случайно работя с Раф? И в CV-то ми няма да изглежда блестящо, че са ме изхвърлили, защото съм сложил рога на адвоката, който отговаря за мен.

— Дрън-дрън-дрън.

— Дай да те сложим в леглото.

— Мммм. Добре.

Още мърморене, тътрене и тих кикот. Шумовете заглъхнаха нагоре по стълбите. В мига, когато гласовете им затихнаха, Сам щракна фенерчето и продължи търсенето. Беше щателна, опипваше и зад книгите, гледаше и под папките в шкафовете с по четири чекмеджета.

Остави бюрото на Раф за накрая. Защото първия път, докато беше ровила из старите му чекови книжки и купчината писма, беше усетила бодване на вина от това, което правеше. Сега обаче нямаше време за скрупули. По стълбите се чуха стъпките на мъжа. Сам автоматично изгаси фенерчето, но в стаята вече просветляваше. Беше време да си върви.

И тъкмо докато затваряше най-долното чекмедже, ръката й напипа нещо хладно и метално в дъното, под купчина плътни пликове. Извади го.

Пистолет.

Прилягаше добре в ръката й. Сам нищо не разбираше от оръжия, но това изобщо не приличаше на играчка.

Имаше време само да го пъхне обратно там, където си беше, преди вратата да се отвори и кавалерът на Лола за вечерта — Мик или Мики, или както там се казваше — да се появи отново. Беше разгащен и изглеждаше още по-разчорлен. Отиваше му.