Джоана Хайнс - Птицата убийца

Привечер пристигнаха в Гъл Котидж. Къщата беше построена само на няколко метра от ръба на скалата и беше всъщност лятна вила. Спокойствието на пейзажа жестоко контрастираше с току-що случилата се трагедия. Морето беше тихо и синьо; над носа пееха чучулиги, в дълбокия залив между скалата и открито море плаваха чайки. Дори Гъл Котидж, всъщност тясна и паянтова, приличаше на къщичка от приказките, залязващото слънце хвърляше златисти отблясъци по прозорците й.

— Сигурна ли си, че искаш да влезеш? — попита я Раф, когато слязоха от колата. Знаеше, че вече са изнесли трупа на Кърстен, но иначе нещата бяха същите, както когато Дейви беше намерил тялото сутринта.

— Все някога ще трябва да вляза. По-добре да свършваме бързо — каза Сам и отстъпи от ръба на скалата: страдаше от световъртеж.

— Смелото ми момиче — каза Раф. — Да влизаме тогава.

Сам кимна. Все още беше в шок, правеше всичко като насън.

Влязоха. Вещите на Кърстен бяха разпилени навсякъде, точно както ги беше оставила: туристическите й обувки бяха до вратата, брезентовото й яке беше преметнато на облегалката на един стол, навсякъде се търкаляха книги и листове хартия, обичайната смес от практични и лични вещи. Циганка до мозъка на костите си, Кърстен можеше веднага да превърне всяко място в свой дом, оставяше отпечатъка на индивидуалността си дори в хотелските стаи. Любимата й чаша за чай, диви цветя в евтина ваза на масата, снимки на Сам, снимката, която Раф им беше направил само преди година — майка и дъщеря в деня на дипломираното на Сам в Кралския музикален колеж. Сам изглеждаше, сякаш светът е неин.

Сам не можеше да спре да трепери.

— Ще ти направя чай. Седни — каза Раф.

Тя седна.

— Ако искаш, мога да ти помогна да оправиш нещата й.

— Може би… утре. — Ръката на Сам почиваше нежно върху тънка купчина листа. На заглавната страница пишеше: „Птицата убийца и други стихотворения“.

Раф направи чай, сложи чашата пред нея, погледна заглавието и каза:

— Тревър ще иска да ги види. Дано да са готови за публикуване.

— Дано — каза Сам.

Раф си помисли, че ако имаха този късмет, в идните месеци за Сам ще е добре да се погрижи последната стихосбирка на майка й да бъде публикувана. Щеше да има нужда от това.

— Виж — каза той и взе един лист, подпрян на настолната лампа. — Прилича на бележка.

— Стихотворение е — каза Сам.

Прочетоха го заедно, мълчаливо. Лист от тетрадка с редове, отгоре набързо беше написано: „Птицата сбогом“. Не беше точно стихотворение, а по-скоро бележки към стихотворение. Ако не беше така подпрян на лампата, щеше да е неразличим от останалите листа, с които винаги се заобикаляше Кърстен.

„И любовта изкорени, и миналото също“ и „Лети към сивотата и отвъд“. И свършваше: „Сбогувам се и тръгвам“.

— Господи! — каза Раф. В очите му пареха сълзи. — Значи не е било нещастен случай.

Сам го зяпна неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш?

— Според мен това е доказателство, че Кърстен се е самоубила. Съжалявам, Сам. Мислех си, че може да е нещастен случай. Надявах се да е нещастен случай. Толкова съжалявам.

— Не се е самоубила — каза Сам, все още не можеше да го осъзнае. — Мама никога не би се самоубила.

Раф се извърна. Гледаше през прозореца към морето и хоризонта. Трябваше да накара Сам да приеме, че Кърстен сама е сложила край на живота си.

— Не е било нещастен случай, Сам. Знам, че не е лесно да го приемеш, но няма друго обяснение.

— Но… щях да й дойда на гости. Другата седмица. Говорихме по телефона. Имахме планове.

— Но този лист, Сам.

— Ами ако е било убийство? — попита Сам. — За това помисли ли?

— Не е било. Но почти ми се иска да е било — въздъхна той.

Тя сведе очи, сълзите й закапаха по заглавната страница на „Птицата убийца и други стихотворения“. Но не му възрази.

Дейви Бозуин стана да се закълне и съдебната зала притихна. Малко над петдесетте, бащата на Сам все още беше красив мъж, среден на ръст, синеок, с къдрава, леко прошарена кестенява коса. Беше строен и мускулест по характерния селски начин: телосложение, придобито от цял живот физическа работа, а не от часове във фитнес залата. Единствените тежести, които беше вдигал, бяха бетонни блокове и пълни с риба каси.

В съдебната зала не се чувстваше на мястото си. Първо на първо, беше с костюм, а никога не се беше чувствал удобно с костюм. Нищо не подчертаваше толкова разликата между двамата съпрузи на Кърстен Уолър, колкото костюмите, които бяха облекли, за да дойдат в съда. Костюмът на Раф беше от светлобежова вълна и като всичките му костюми беше ушит по поръчка в Савил Роу. Умелата кройка правеше масивното му тяло да изглежда елегантно и изискано. Дейви имаше само един костюм, конфекция, беше висял в гардероба години и излизаше оттам за сватби, погребения, а сега и за съда. Платът беше със странен лъскав синкавочерен цвят и костюмът не му беше по мярка. Но тромавия начин, по който Дейви Бозуин държеше раменете си, все едно беше забравил да свали закачалката от сакото, личеше, че няма търпение да натика проклетия костюм обратно в гардероба и пак да облече работните си дрехи. Носеше вратовръзката — тясна и на зелени точки — все едно беше гарота.