Джоана Хайнс - Птицата убийца

Дейви отишъл във вилата и повикал Кърстен. Не забелязал бележката на кухненската маса, но пък около Кърстен винаги имаше купища разхвърляни листа с надраскани бележки към стиховете й. Според него щяло да е изненадващо, ако нямало бележки. Погледнал в другата стая, после излязъл в градината и я повикал още няколко пъти. Решил, че сигурно е отишла да се разходи, но после нещо — не можеше да обясни какво — го накарало да се усъмни, че нещата не са наред. Върнал се във вилата и пак я повикал. След това се качил на втория етаж. Надникнал в спалнята. Видял, че вратата на банята е открехната, по пода вървял кабел от разклонител. Надникнал вътре.

Кабелът бил преметнат във ваната. Малкото радио, потопено в мълчание, било свършило смъртоносното си дело.

Имаше снимки — нямаше нужда да ги показват отново, дори „дискретно“ — и на другото, което беше видял: отпуснатото тяло на Кърстен, наполовина във ваната, наполовина навън, голо и сгърчено, и мъртво… но Сам не ги беше виждала и умът й отказваше да си представи картината. Ставаше й още по-зле, защото знаеше отношението на Кърстен към голотата. Годините бохемски живот не бяха успели да изтрият строгостта на възпитанието й.

А сега разказът на Дейви беше стигнал до загадката на изключения контакт.

— В тогавашните си показания, господин Бозуин, твърдите, че уредът, който е причинил смъртта на Кърстен Уолър, е бил изключен, когато сте отишли във вилата. Това така ли е? — попита коронерът.

Дейви се поколеба.

— Така казах, да.

— Но впоследствие сте казали, че може и вие да сте го изключили?

— Ами, да. — Той млъкна. После продължи, мръщеше вежди: — Не си спомням добре, но… може би от шока да я видя така… може би съм го изключил аз. Инстинктивно. Без да съзнавам какво правя.

— Възможно ли е? — попита коронерът.

— Ами, мисля, че може така да е станало. Да.

Но не погледна коронера, когато го каза, и някак неусетно съчувствието, което допреди малко беше насочено към него, започна да се топи. Вече не изглеждаше несигурен. Изглеждаше уклончив.

Докато гледаше как баща й се мъчи, Сам изпита познатото неприятно чувство. Дай му лодка, която трябва да се върне в пристанището при страшна буря, или каменна стена, която трябва да се поправи, и на света няма никой по-компетентен от Дейви Бозуин. Но ако го изправиш, пред който и да е с власт данъчен инспектор, учител, дори лекар, — самоувереността му се изпаряваше. Сега се държеше така, все едно в действията му, след като бе открил трупа на бившата си жена, имаше нещо подозрително.

В малката съдебна зала се възцари тишина. Няколко души си вееха със сгънати вестници. През отворените прозорци се чуваше шумът от преминаващите коли, но вътре всичко беше притихнало в очакване. Коронерът беше задала въпрос, а Дейви не беше отговорил. Щом разклонителят, който беше сложил край на живота на Кърстен, беше изключен, когато беше дошла линейката, значи го беше изключил някой от хората, които са стигнали там първи. Нямаше нужда да изглежда толкова виновен, все едно го обвиняваха, че той я е убил с ток.

Дейви се изкашля, за да прочисти гърлото си, и погледна Линда, която не откъсваше очи от него дори за миг. Беше съвсем близо до Сам, но изглеждаше, сякаш е много далеч. Набита, в лимоненожълтия си костюм с воланчета, тя седеше стабилно на скамейката, леко приведена напред, все едно се напряга да чуе какво казва съпругът й. Или все едно се канеше да побегне.

Дейви кимна едва забележимо, после върна вниманието си към коронера и спокойно каза:

— Да, мисля, че е било така.

— Сигурен ли сте?

— Да — каза Дейви. — Мисля, че да.

— Благодаря ви, господин Бозуин. Може да се върнете на мястото си.

И се свърши. Коронерът обобщи как вижда фактите с хладен безстрастен тон, като подчерта трагедията на случилото се и съболезнованията, които съдът изказва на семейството и приятелите на Кърстен Уолър, но заключението беше недвусмислено. Тя е отнела живота си сама. Никой не знаеше причината, но бележката не оставяше съмнение.

Излязоха и застанаха на тротоара на малки групички. Всички копнееха да се махнат, но знаеха, че ще е неприлично да хукнат веднага. Коронерът — изглеждаше по-дребна, не толкова като директорка, когато не председателстваше съда, разговаряше с Раф и Джони. Няколко души дойдоха да изкажат съчувствието си на Сам. Някакъв местен телевизионен екип вземаше интервю от Джуди: „Най-добрата приятелка разказва“. Тя обясняваше колко много означавала Гъл Котидж за Кърстен, как често мислела да ремонтира вилата, но приятелите й, които отсядали там, я молели да я остави както си е. Линда изглеждаше мрачна въпреки лимонените волани. Сграбчи Дейви за ръката, все едно беше пакет, който щеше да си отнесе вкъщи, но в последния момент той се освободи от хватката й, прошепна й нещо и отиде при Сам.