Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Как си, Сам?

Сам се насили да се усмихне. Как си — фраза, която покриваше какво ли не. Преди няколко години, докато беше в Гъл Котидж, Кърстен бе написала стихотворение, озаглавено „Птицата Как си“, птица, която имала само един въпрос за всички случаи.

— Добре съм, тате — каза Сам.

— Ужасно е, нали? Такава загуба.

— Да.

Той се поколеба.

— Искаш ли да дойдеш у дома с нас, Сам? Може да пренощуваш и тази вечер.

— Благодаря, но Раф предложи да ме закара, а утре имам работа. — Не изгаряше от желание да пътува с Раф, но колата му беше най-бързият вариант, а тя не виждаше защо да се бави.

— Раф ли? — Лицето на Дейви помръкна. Погледна Раф, който стоеше с Джони и коронера. Раф, изглежда, нямаше търпение да си тръгне, така че основно говореше Джони. — Че защо ще пътуваш с него?

— По-лесно е, отколкото с влака.

— Аха. — Продължаваше да се въси. — Значи се виждате, а?

— От време на време — каза тя. — Смъртта на мама много го разстрои.

— Мислех, че си е намерил друга.

С крайчеца на окото си Сам виждаше Линда.

— Това не значи, че е спрял да обича мама, нали?

— Хм. Ами… — Дейви плъзна ръка под лакътя на Сам и я дръпна настрани, където беше сигурен, че няма да ги чуят.

— Между нас да си остане, Сам… Ако бях на твое място, щях да се пазя от него.

— От Раф?

Дейви кимна.

— Защо?

— Ела с мен и Линда и ще поговорим.

— Не мога. Утре трябва да съм в Лондон.

— Жалко.

— Какво има, тате? Какво е станало?

Дейви се огледа, за да се увери, че никой не може да ги чуе, и каза тихо:

— Ами… просто не му вярвам.

Сам беше готова да пропусне това покрай ушите си — Дейви и Раф бяха от различни светове, така че не беше изненада, че… Но после се спря. Дейви винаги беше щедър в похвалите си за всичко, което Раф бе направил за нея.

— Защо, тате?

— Той знае повече, отколкото показва.

— Какво? — Сам инстинктивно погледна към Раф. Сбогуваше се с коронера с позата си на самоуверен лондонски адвокат, но Сам го познаваше достатъчно добре и по приведените му рамене и по усмивката, която повече приличаше на гримаса, виждаше, че и той е изтощен от този ден. Раф тръгна към колата, след това се обърна и сякаш се канеше да й махне, че потеглят, но Джони явно му каза нещо, сигурно му каза да не бърза толкова, защото той сложи ръка на вратата на колата и двамата пак се заговориха.

— Някой е бил в Гъл Котидж преди мен онази сутрин — каза Дейви толкова тихо, че Сам едва чу думите му. — Не бях първи там. Не ме питай откъде знам, но това е истината, кълна се. Казаха, че бил мъж, среден на ръст, с тъмна коса и лондонски дрехи. Карал скъпа чуждестранна кола. Лъскава. Зелена или сива.

Сам погледна Ти Ви Ар-а на Раф.

— Раф? Но с Раф дойдохме заедно по-късно същия ден. Той… — Тя млъкна. Пресмяташе времето. Предполагаше се, че Кърстен е умряла вечерта. По същото време Раф беше ходил на вечеря с приятели. Беше й съобщил за смъртта на Кърстен преди обед. Но между полунощ и обед? Беше напълно възможно, ако Раф се е върнал от вечерята с приятелите си в единайсет, да шофира до Корнуол и да стигне в Гъл Котидж към четири-пет сутринта, а след това да се върне в Лондон към единайсет. А после да се обади на Сам, когато „чул новината за Кърстен“, и да се върне с нея в Корнуол в късния следобед. Беше ужасно много път, но беше възможно. На косъм.

— Раф е бил във вилата, след като Кърстен е умряла? Но защо?

— И аз бих искал да знам.

— Някой друг знае ли?

— Няма нужда да го обсъждаме.

„Защо не каза на полицията?“ Сам преглътна въпроса. Вече знаеше отговора. В кризисни моменти корнуолците сгъстяваха редиците. Достатъчно лошо беше, че Кърстен се е самоубила и че идиличната вила е станала сцена на всеизвестна трагедия: силното им чувство за срам и инстинктивният порив да тъгуват насаме бяха съвсем достатъчни да ги накарат да си държат устата затворена. И Дейви, и който и да беше тайнственият му познат, видял в Гъл Котидж мъж, който приличал на Раф, точно преди да открият трупа на Кърстен. Никой не разбираше този инстинкт по-добре от Сам: все пак и тя си мълчеше за увереността си, че Кърстен не е посегнала на живота си. Нейната причина обаче беше различна. Беше се опитала да сподели опасенията си с полицая, който се занимаваше със смъртта на майка й, но се сблъска с високата стена на недоверието му. И по-лошо, на съжалението му. Не можеше да понесе съжалението на хората, не можеше да понесе да си мислят: „Горкото момиче, не може да приеме истината и затова си измисля убиец“. Така че мълчеше, точно като баща си.