Именно Дейви беше открил тялото.
— Били сте женен за покойната, нали, господин Бозуин? — попита коронерът.
— Да.
— Но сте били разведени от години?
— От почти двайсет. — Дейви беше учтив, внимаваше да не издаде отвращението си от ситуацията.
Сам знаеше, че на баща й — изключително затворен човек — му е много неприятно да разкрива личния си живот в съда. А когато беше нещастен, ставаше по-тих и по-бавен от обикновено. Сутринта на закуска не бе казал почти нищо и за ужас на Сам едва не закъсняха.
Предния следобед тя бе дошла в Корнуол с влака и пренощува в Менверен, в селската къща, в която бяха израснали и тя, и баща й.
— Трябва да сме там по-рано, татко — каза му на закуска, макар да не хранеше надежда, че той ще откликне на настойчивостта й. — Ще има журналисти и така нататък. Трябва да стигнем преди тях.
— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш, Сам? — попита той. Както винаги искаше да я защити от болката. — Коронерът каза, че няма да има нужда да разпитват и теб.
— Разбира се, че ще дойда.
— Нали знаеш, че няма да чуеш нищо ново, Сам? — Дейви знаеше за подозренията й, но явно и той беше приел лъжата за самоубийството, така че тя не говореше за това пред него.
— Трябва да съм там, татко. Не може ли поне веднъж да подраним?
— Не се ядосвай, Сам — каза Дейви. — Съдът няма да ни избяга. Разследването е само формално, така казаха.
Линда, жена му, не участваше в разговора, но стиснатите й устни казваха всичко: докато беше жива, Кърстен Уолър носеше на Дейви само неприятности, така че нищо чудно, че и смъртта й създаваше проблеми. Сам се надяваше, че Линда няма да си направи труда да отиде в съда, но тя беше предана съпруга и нямаше да пропусне да види как мъжът й дава показания.
Стигнаха пет минути, преди да започне делото. Както Сам беше очаквала, скамейките бяха натъпкани с журналисти и хора, които бяха познавали Кърстен, докато беше живяла в Корнуол, и докато чиновникът ги настани, имаше доста суетене и разместване.
— Виж ти! — Дейви беше озадачен. — Кой би си помислил, че нашата Кърстен ще привлече такава тълпа?
Сам не отговори. Дейви така и не беше свикнал с факта, че жена му е станала международно известна поетеса. За него тя винаги щеше да си остане странната млада американка, която се беше появила без нищо, беше останала при него няколко години и беше заминала също толкова неочаквано, като някоя от северноамериканските птици, които понякога вятърът отвява встрани от пътя им и довежда в далечна Англия, самотна и странна птица, която привлича вниманието за малко, а после я забравят напълно.
Кърстен обаче не беше забравена: беше станала прочута в поетичните среди. Така че не само местната преса отразяваше следствието. Бяха дошли журналисти от националните вестници и няколко телевизионни екипа. Сам знаеше, че ако не излязат наяве някакви нови доказателства, до вечерта лъжата за смъртта на майка й ще бъде издълбана на камък от медиите. Ако не станеше чудо — а Сам нямаше причини да вярва в чудеса.
Коронерът, преднамерено непринудена, разлисти документите пред себе си и попита:
— Господин Бозуин, точно в колко часа отидохте в Гъл Котидж?
Дейви внимателно претегли въпроса, преди да отговори със силния си корнуолски акцент:
— Трябва да е било към девет и половина, защото оставих момчетата на училище и бях тръгнал при сестра си Шийла. Мислех да се отбия във вилата, понеже Кърстен искаше да се видим предния ден, а аз не успях да ида.
— Разбирам. — Коронерът си водеше бележки. — Защо не сте успели да отидете вечерта на двайсети юни?
— Имах проблеми с колата. Не палеше. — Дейви се ухили неловко. — Обикновено не е толкова зле, но онази вечер се нуждаеше от малко работа.
— Имало е проблем с колата ви?
— Когато я оправих, беше станало късно и тя ми каза да не ходя. Тя… — Той се поколеба, намръщи се, след това тихо повтори: — Каза ми да не ходя.
Сърцето на Сам се стегна от срам. Оголените кости на живота на семейството й бяха изложени на показ и глозгани от непознати. Защо поне веднъж не бе успял да стигне навреме? Ако беше, майка й можеше да е… Не, дори не трябваше да си го помисля. И без това беше достатъчно ядосана. Дейви винаги се беше гордял, че може да поправи всяка стара таратайка и да я приведе в движение, след като всеки друг би се отказал. Детството й, преди да отиде да живее с Раф и Кърстен, когато беше на петнайсет, беше пълно с разнебитени стари брички, вмирисани на мазни парцали, коли и ванове, които никога не палеха, когато трябваше, и въобще се държаха като свадливи роднини.
Читать дальше