Джоана Хайнс - Птицата убийца

Сам погледа към Раф: сигурно тази сутрин беше дошъл с тъмнозелената си Ти Ви Ар — колата му за дълги пътувания. Имаше и ауди, и ситроен. Гледаше Дейви с любопитство, все едно изборът му на коли е лека ексцентричност, а не навик, роден от години усилия да свърже двата края.

— Госпожа Уолър е искала да се видите вечерта на двайсети юни?

— Да, обади ми се и ме попита дали мога да намина, а аз казах, че ще опитам.

— Когато ви позвъни от Гъл Котидж, каза ли защо иска да се видите?

— Извинете — каза Дейви учтиво, — но във вилата няма телефон. Никога не е имало. Това беше една от причините тя да е толкова щастлива там — спокойствието. Ако искаше да се обади по телефона, или трябваше да иде до къщата на Уърн, това е съседната ферма… — Той хвърли поглед на Ан Уърн, която стоически седеше в дъното на залата, и продължи: — Или да отиде в селото. Полуитик. До пощата има телефон. Мисля, че ми се обади от пощата, защото спомена нещо за някакво писмо.

Госпожа Уърн кимна в съгласие с думите му.

— Значи ви се е обадила пак, за да ви каже да не ходите при нея?

— Не, каза ми го в същия разговор. Казах й, че май имам проблеми с колата, а тя каза в такъв случай да не се притеснявам и да отида друг път.

— Разбирам. Благодаря ви, господин Бозуин. А когато говорихте с нея на двайсети, тя стори ли ви се притеснена? Или потисната?

Сам затаи дъх, чакаше отговора на баща си. Както обикновено Дейви удостои въпроса с пълното си внимание, преди предпазливо да отговори:

— Не, не бих казал, че беше притеснена. Или потисната. Не.

— Как бихте описали настроението й, когато ви се обади?

— Ами, трудно е да го опиша. Говореше общо взето както обикновено, макар че човек не можеше винаги да отгатне настроението й по това как говори. А и не говорихме дълго.

— Можете ли да се опитате да си спомните точните й думи?

— Малко ми е трудно, но… беше, в смисъл че тя ме попита дали мога да отида вечерта, а аз й казах, че ще опитам. И тя каза да не се притеснявам, ако стане късно, защото… ами защото не било толкова спешно, така каза. И това беше. Ще се видим значи, това беше последното, което й казах, преди да затворя и… — Изведнъж спокойният глас на Дейви потрепери. Той млъкна, погледна ръцете си, които лежаха пред него, покашля се и тихо каза, все едно говореше на ръцете си: — И Кърстен каза: „Тъй да е. Ще се видим, Дейви“. И това беше… това.

Той се покашля, след това избърса очи. Все още се мръщеше от усилието да не се поддаде на емоциите. През залата премина вълна съчувствие към този кротък, все още красив мъж, който толкова очевидно беше потресен от загубата на жената, изоставила го преди повече от двайсет години. Дейви Бозуин притежаваше вътрешно достойнство, което предизвикваше уважение.

Сам обаче нещо я притесняваше в избора му на думи. „Тъй да е…“ Кърстен никога не би се изразила така. Това бяха думи на Дейви. Кърстен щеше да го каже другояче. Кърстен щеше да каже… но Сам не беше сигурна какво щеше да каже Кърстен. През последните няколко седмици беше изгубила способността да чува как гласът на майка й отеква в главата й и понякога я обземаше паника: чудеше се дали с времето ще забрави и как е изглеждала. Знаете единствено, че Кърстен не би казала: „Тъй да е“.

— Искате ли вода, господин Бозуин?

Дейви вдигна очи и примига.

— Не, благодаря. Добре съм.

— Значи госпожа Уолър не ви е посочила конкретна причина защо е искала да се видите този ден?

— Не. Каза само, че иска да намина. Помислих, че може да има нужда от помощ за някоя крушка или за да премести нещо. Кърстен не беше много сръчна в домакинството. И през ум не ми мина, че е… разстроена.

— А когато стигнахте в Гъл Котидж в девет и половина на двайсет и първи?

— Беше към девет и половина — внимателно я прекъсна Дейви. — Плюс-минус половин час. Може би девет. Или дори десет. Но най-вероятно е било към девет и половина.

— Разбирам. Ще ни кажете ли какво стана, когато отидохте?

— Да. Паркирах отляво на вилата и влязох през страничната врата.

— Имахте ли ключ?

Дейви като че се стресна от въпроса.

— Не ми трябваше ключ. Вратата на Гъл Котидж никога не се заключва. Кърстен не вярваше на ключове и ключалки.

— Значи всеки би могъл да влезе?

— Ами… да.

— И когато влязохте във вилата, забелязахте ли нещо необичайно?

Ето пак. Сам стисна юмруци. Винаги, когато слушаше разказа, беше като за първи път и тя чувстваше как предишният й живот се разпада и черна паника залива сърцето й.