Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Сигурен ли си татко?

— Само повтарям каквото чух.

Сам се сети за семейството във фермата, най-близките съседи на Кърстен.

— Ан и Боб Уърн ли ти казаха?

— Няма значение кой ми е казал — каза Дейви. — И по-добре да не питаш. Просто се пази, нали?

— Добре, татко. — Сам си пое дъх. Може би все пак щеше да отиде с него в Менверен. — И ти не мислиш, че мама се е самоубила, нали?

Дейви извърна очи към Линда, която чакаше с явно нетърпение.

— Чухме присъдата — каза тихо. — Няма значение какво мислим, нали? Вече няма. Тя е мъртва. Нищо няма да я върне, Сам.

— Не е в това въпросът. Ако мислиш, че някой я е убил…

— Не съм казвал такова нещо, Сам.

— О, за бога, от какво те е страх?

— Не се разстройвай, Сам. Животът продължава. Всички имаме свой собствен живот. Ти имаш музиката.

Търпението на Линда се беше изчерпало и тя се приближи.

— Идваш ли, Дейви?

— Да, само да се сбогувам със Сам. — Разтвори ръце да я прегърне, но тя се дръпна, беше прекалено развълнувана. Той кимна, приел решението й, и каза: — Пази се.

— Довиждане, татко.

Раф я чакаше и тя отиде при него.

— Готова ли си да тръгваме? — попита Раф.

Тя го погледна. Четири часа насаме в колата с него. Можеше да ги използва и да го попита за това, което бе казал Дейви. И щеше да се наложи да понесе неизбежното му отричане. Какъв смисъл имаше?

— Мислех да пътувам с Джони — каза хладно.

Лицето на Джони светна. Доволната му физиономия на кокер шпаньол.

— Идеално. Фантастично. Страхотно. Ще трябва да спрем в Уордли да вземем Мириам, но ти нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че не.

— Както искаш — каза Раф. — Довиждане на всички.

— Хайде, Сам. — Джони вече беше тръгнал към колата; отвори вратите, за да влезе хладен въздух. — Беше ужасен ден. Ти беше страхотна. Не мога да си представя какво ти е било. Понякога животът е наистина много гаден!

Не можеше повече да сдържа чувствата си и я прегърна. Раф се качи в колата и бързо потегли.

Раф почти не забеляза как едрият русокос мъж, най-старият му приятел, спонтанно даде на Сам утехата, която явно не беше по силите нито на родния, нито на втория й баща. Всъщност докато се отдалечаваше от съда и караше към еднопосочния път, не забелязваше почти нищо. Някаква контролна лампичка в ума му му подсказваше, че не е в състояние да кара, не и бързо поне, но той знаеше, че не може да спре, преди да се отдалечи поне малко от ужаса на днешния ден. Като криминален адвокат, той познаваше подробностите на смъртта. Всъщност обикновено се наслаждаваше на начина, по който непоносимите събития се смекчаваха с правни номера и фрази. Но смъртта на Кърстен беше различна. Виждаше тялото й, тялото, което беше познавал и обичал като никой друг, голо и провесено през ръба на ваната. За колко време беше настъпила смъртта? Времето си играе шегички в моменти на криза. На забавен каданс ли се случваше? Беше ли се опитала да се спаси, да избяга? Бързо и безболезнено ли е било, или се е мъчила и крещяла в агония преди края?

Задъхваше се, ругаеше натовареното движение, което пълзеше нагоре по хълма до Труро. Нямаше търпение да се махне, инак ужасът щеше да го връхлети отново. Но не можеше да кара достатъчно бързо.

Ето я, другата смърт, първата смърт; смъртта, от която никога нямаше да избяга. Тази, която бе отворила вратата към останалия му живот. Незабележително събитие, нещо толкова често срещано, че човек не му обръща внимание. Кученце, беличко с черно ушенце и черно петно на задницата, скимти и го гледа от другата страна на шосето.

— Чипи! — вика уплашено момченцето. Вижда колата, кола, която изскача иззад ъгъла на селския път, където почти не минават коли, където никой не се пази от коли. Чува как кученцето изскимтява от радост и после…

— Чипи, не! — вика отново, но Чипи разбира вика му погрешно и скача на платното право пред колата. Шофьорът изобщо не го вижда, дори не спира. Колата профучава и оставя след себе си празнота и тишина — и едно малко момче, което плаче в тревата до пътя.

— Чипи! Чипи, не умирай! Чини, Чипи!

Потръпването го подвежда. Не знае, че това са предсмъртни спазми. Мисли си, че има надежда. Но след това вдига кученцето, за да го занесе на сигурно място; все едно всичките му костици са се стопили и кожата му е пълна с дървени стърготини. Опитва се да задържи главата, да задържи гръбчето и краката заедно, като части от живо същество, но не се получава.

Тръгва към къщи с безжизненото телце на кученцето в ръце и го обзема нов ужас.