Джоана Хайнс - Птицата убийца

Когато видя колата на Джони да минава сред дърветата по алеята, Даяна вървеше през поляната с Бобо. Първо си помисли, че може да е Крейг, че идва да я вземе с нейния фолксваген голф, но Крейг едва ли щеше да дойде преди десет. Макар младият й шофьор да беше роднина — всъщност син на брат й Роналд, — винаги беше по-лесно, когато контактите между него и настоящото й семейство се ограничаваха до минимум.

— Не е точно моят тип човек — каза веднъж на Мириам и Джони, а Джони се разсмя и каза:

— Всъщност не е ничий тип, Даяна. Сигурно затова прекарва толкова време зад решетките.

Това беше проява на лош вкус, да спомене това, което не бива да се споменава, и съвсем не беше присъщо на Джони, на чиято дискретност обикновено можеше да се разчита. Според Даяна дискретността беше всичко. А Крейг беше хубав младеж като цяло, съвсем не приличаше на баща си. Слава на бога, че самата тя беше добро момиче и красавица, така че беше успяла да се спаси с чудесен брак. Всъщност никога не се беше чувствала на място в семейството, в което се беше родила: там беше като подменено дете от благородническо потекло, захвърлено в къща на простолюдието. За щастие децата й приличаха на нея. Всички казваха, и така си и беше, че е възпитала Раф и Мириам прекрасно — и двамата бяха успели и, най-важното, безукорно порядъчни.

Даяна беше ужасена, когато след смъртта на Антъни й казаха, че ще й вземат шофьорската книжка. Не беше съвсем честно, защото всичко около злополуката беше ужасна грешка. Със зрението й всичко си беше наред. Но Раф настояваше и през последните години тя беше свикнала да разчита на Крейг. През повечето време той беше доста затворен, но беше приятно да може да разчита на някого, когато трябва да вдига или да мести нещо. А и Бобо го харесваше.

Даяна вярваше, че човек трябва да е положително настроен спрямо неизбежните обстоятелства. Тъкмо така постигаше завидното си спокойствие.

Спокойно влезе през вратата откъм градината и видя в антрето Джони, Сам и Мириам. Последваха ритуални целувки по бузите и въпроси за това как е минал денят. Разследването явно беше минало в общи линии както беше предвидил Раф. Слава богу, той винаги беше прав по тези въпроси.

— Това е чудесно — твърдо каза Даяна. — Значи можем да оставим тази неприятност зад гърба си. Сам, искам да ми разкажеш всичко за музиката си. Ще ни посвириш ли довечера?

Сам я зяпна, все едно беше казала нещо невероятно, след това смотолеви нещо за преобличане или къпане и изчезна по стълбите с Мириам.

— Искаш ли питие, Даяна? — попита Джони.

— С удоволствие — отвърна тя.

— Денят беше тежък за Сам — каза той, докато влизаха в гостната. — Заради разследването за Кърстен и всичко останало.

— Но нали свърши — твърдо каза тя. Ако беше научила нещо за седемдесетте си години на този свят, то беше, че независимо колко трудни са обстоятелствата — а бог е свидетел, че животът й съвсем не беше само цветя и рози, само тя знаеше за всички пречки, пред които се беше изправила и които бе преодоляла, — усмивката и добрите обноски са най-голямото богатство на всяка жена.

— Ще спиш в стаята на кулата — каза Мириам.

— Мислех, че кулата не става за живеене.

— Не е точно в кулата, а до нея. Тази вечер Крейг, шофьорът на мама, ще спи във втората гостна. Ако знаех, че ще идваш, нямаше да го настаня там.

— Не се притеснявай, това е добре.

Беше повече от добре. Малко стайче в задната част на къщата, отделено от останалите спални от дълъг коридор. Имаше куполообразен таван и висок тесен прозорец към градината.

— Имаш и отделна баня.

Сам остави чантата си на леглото и последва Мириам в коридора. На едно място, точно пред вратата на банята, стената беше покрита с голям сиво-зелен брезент.

— Какво е това? — попита Сам.

— Входът за кулата. Или по-скоро ще бъде, когато приключи ремонтът.

— Може да се объркам и да вляза там през нощта.

— О, не! — Мириам я сграбчи за ръката, все едно Сам се канеше да се метне от кулата. — Подът е издънен. Опасно е.

Сам измъкна ръката си. Избягваше физическия контакт с Мириам. Сестрата на Раф го правеше от добро, но беше толкова напрегната, че като те прегърнеше, все едно те омотаваха в бодлива тел.

— Не бой се, няма.

— Повикахме човек да го погледне и да ни каже как да го оправим.

Но Сам не се интересуваше от текущия ремонт на семейното имение на Джони и без никакви встъпления, защото това можеше да се окаже единствената възможност да говори с Мириам насаме, каза: