Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Не всички — упорито каза Сам. — Само някои.

— Все пак достатъчно.

Тя се обърна и се загледа през прозореца, така че той не можеше да види лицето й, но по стиснатата й челюст виждате, че не я е убедил. Щеше да е нужно време, но Джони беше сигурен, че рано или късно Сам ще свикне със заключението на коронера и останалите професионалисти, както и приятелите и роднините на Кърстен. В крайна сметка нямаше друго обяснение. Сам едва ли си мислеше, че някой психопат се е заблудил в пущинака и е убил майка й, докато е била във ваната. Гъл Котидж беше усамотено място и вратите винаги бяха отключени, но дори така вероятността да е имало убиец беше малка. Нямаше следи от насилие. Нищо не беше откраднато.

И все пак разговорът им оставяше горчив вкус в устата му. Достатъчно горчив да развали удоволствието от завръщането в Уордли. Ей сега, на следващия завой, щеше да види как кулата се извисява отвъд полята, преди отново да се скрие зад дърветата от двете страни на пътя. Усмихна се — но само защото винаги се усмихваше в този момент от пътуването. За първи път го направи насила, а не спонтанно от удоволствие.

— Почти стигнахме — каза на Сам.

Тишина. Тя беше заспала точно след Бристол, беше си подложила чантата в етно стил като възглавница. Изглеждаше непоносимо крехка и млада. Спомни си я, когато за първи път беше напуснала дома на баща си и беше дошла да живее с Кърстен и Раф в Холанд Парк. Беше кисело и според него неестествено бледо петнайсетгодишно момиче, облечено цялото в черно, с обици на всевъзможни места и коса, сякаш подстригана с градински ножици. Трудно беше да си представиш как такава бликаща от енергия жена като Кърстен е родила толкова несимпатична дъщеря. Докато за първи път не я видя да свири на чело. Преобрази се от грозно патенце в красив лебед в мига, когато вдигна лъка и го прекара по струните.

През следващите две-три години Сам се промени изцяло. Някак си все едно ставаше по-малка през годините с Раф и Кърстен, все едно отново се възползваше от правото си да е дете, да е невинна, докато самоувереността и зрелостта й нарастваха, а музиката й разцъфтяваше. Миналото лято, преди Кърстен да замине, Сам сякаш беше на гребена на вълната. Една от най-талантливите студентки в Кралския музикален колеж.

Джони се натъжаваше, като гледаше как, поне на повърхността, тя унива след смъртта на Кърстен. Връщаше се в черупката си. Той се надяваше, че е само временно и че музиката ще й помогне да се измъкне. Предстоеше й важен конкурс и ако се представеше добре, кариерата й наистина щеше да тръгне нагоре. Щеше да й помогне с каквото можеше. Може би защото с Мириам не бяха благословени да имат деца, Джони изпитваше бащинска загриженост към Сам. Искаше най-доброто за нея.

Превключи на втора и зави по алеята на Уордли. Сред дърветата беше по-тъмно, но той не включи фаровете. Познаваше тази отсечка от пътя толкова добре, че можеше да кара и с вързани очи. Тук дърветата образуваха тунел, а ето тук — след последния завой — беше мястото, където беше умрял Антъни. Сърцето му винаги се свиваше, когато минаваше оттук. Искаше да сложи някакъв паметник — камък с името на брат си, или да посади дърво, но така и не можеше да реши какво е най-подходящо. Вече беше на открито, къщата и кулата се издигаха пред него. У дома.

Добре, че Сам се беше съгласила да пренощува в Уордли. С Мириам щяха да пътуват за Лондон рано сутринта, така че тя щеше да стигне съвсем навреме за урока си. Джони искрено вярваше, знаеше го от личен опит, че времето, прекарано в Уордли, винаги има лечебен ефект.

Спря пред къщата. Незабележителна, но по свой начин идеална къща от осемнайсети век, построена до шестоъгълна средновековна кула. Самата кула беше почти единствената следа, останала от времето, когато дори фермерите е трябвало да се крият зад високи стени. Певзнър беше поетичен. За Джони домът на англичанина наистина беше неговата крепост. Въздъхна доволно и изключи двигателя. Вече се чувстваше по-добре. Предишният дискомфорт — дори вина, — че не е бил съвсем откровен със Сам за последния си разговор с Кърстен през онзи странен мартенски следобед в Кънектикът, беше прогонен от убеждението, че го е направил за добро. Ако Сам знаеше какво всъщност е било в ума на Кърстен — явно вече тръгнал към момента, където равновесието му е щяло „да се наруши“ — само щеше да й стане по-трудно да приеме присъдата на коронера.

А въпреки всичко той беше убеден, че коронерът е права. Обективно погледнато, фактите сочеха единствено към самоубийство.