Джоана Хайнс - Птицата убийца

Гласът на баща му отеква в ушите му:

„Да не си посмял да го извеждаш! Той не е домашен любимец! Знаеш какво става с непослушните момчета, нали?“

Но Чипи го беше погледнал с черните си очи, молеше го да го изведе на разходка, само до поточето, където растяха кестените и можеха заедно да си ги събират. И те се бяха измъкнали, когато баща му излезе за неделното си питие. Щяха да се върнат, без да ги усети.

А сега…

Знаеше какво го чака.

Раф стигна двойното платно на шосето — простираше се равно чак до Лондон — и спря в една отбивка. Трепереше, изобщо не можеше да кара.

Но щеше да му мине. Винаги му минаваше. Просто му трябваше малко време.

След това щеше да продължи. Отново.

Както правеше винаги.

Обикновено последните километри от пътуването към Уордли напълваха Джони с удовлетворение и доброжелателност към живота като цяло. Случваше се, когато свиеше от магистралата, намалеше скоростта и скучните бетонни изкуствени склонове отстъпеха пред древните лъкатушещи пътища и живи плетове с гъсти зелени листа и узрели плодчета. Сладкото предчувствие нарастваше, когато наближеше древната кула на Уордли.

Но не и днес. Сам спеше на седалката до него, а Джони премисляше разговора, който бяха водили, докато пътуваха по А30 над Бодмин Моор.

— Ти си бил при Кърстен през март, нали? — попита го тя. (Освен когато говореше с баща си, винаги я наричаше Кърстен, а не „мама“, което му се струваше правилно. Бяха близки, но не с обикновената близост между майка и дъщеря.)

— Точно така. — Нямаше защо да отрича. Тя знаеше, че е ходил до Кънектикът, когато Кърстен беше в Щатите. Той продължи, все едно беше посещение като всяко друго: — Мириам ме помоли да ида, макар че сигурно и без това щях да го направя. Мири все още си мислеше, че е възможно нещата между Кърстен и Раф да се закърпят.

— За Раф ли говорихте?

— Ами… да. И за много други неща.

— Тя открай време те харесваше — каза Сам.

Това, разбира се, беше вярно, но го болеше да го чува. Не можеше да се отърси от усещането, че е подвел Кърстен.

— Беше взаимно — отвърна бързо. — Аз й се възхищавах. Наистина беше най-забележителната жена, която съм срещал. — И за да не прозвучат последните му думи прекалено силно, добави: — Няма да кажеш на Мириам, нали?

Сам замълча за момент, обмисляше думите му. После въздъхна и каза:

— Изобщо не беше в депресия.

— Беше тъжна, защото се разделиха с Раф — каза Джони. — Каза ми, че още го обича. Че винаги ще го обича.

— И на мен ми го каза. Но не разбирам защо го напусна.

Джони не отговори. Тя не го беше формулирала като въпрос, така че нямаше нужда да й отговаря направо. Според него колкото по-малко се говореше за последната му среща с Кърстен, толкова по-добре. Каза:

— Искаш ли да послушаме музика?

Тя поклати глава.

— Мислиш ли, че щяха пак да се съберат?

— Не знам.

— Да, никой не знае. — Сам се обърна и го погледна. Той усети погледа й, но нито за миг не откъсна очи от пътя пред себе си. Тя бавно каза: — Не вярвам, че Кърстен се е самоубила. — Пауза. — Ти вярваш ли?

Той отговори без колебание:

— Трябва да е станало така, Сам. Какво друго обяснение може да има?

— Тя показа ли ти стихотворението, което е пишела? Това, което е изчезнало от последната й стихосбирка.

— „Птицата убийца“ ли? — Въпреки следобедната топлина по гръбнака му пробяга тръпка, докато изричаше заглавието. — Може и да ми го е показала. Не си спомням.

Сам не сваляше очи от него. Да не би да се опитваше да прецени дали й казва истината?

— Мисля, че знам за какво е било стихотворението — каза тя.

— Така ли? — Джони й хвърли бърз поглед. Нима Кърстен беше говорила и с нея?

— За един дрозд. Видяхме го да убива… нещо.

— Дрозд ли? А, ясно. — Беше изненадан какво облекчение изпита.

Бедното момиче просто се опитваше да разбере истината и естествено той щеше да й помогне с каквото може. Сам беше част от семейството от години, а човек не може просто ей така да изключи тези връзки. Погали я по ръката и се навъси, когато пак върна поглед към пътя. Сигурно затова колите бяха толкова удобни места за разговори: има желязна причина контактът очи в очи да се сведе до минимум.

— Знам колко ти е тежко — каза. — Е, очевидно не знам, но си представям. Както каза коронерът в заключението си, никой не може да знае със сигурност какво е ставало в главата на Кърстен през последния й ден. Това, което е направила, е наистина нетипично. Знам, че и тя изпадаше в депресии — на всеки се случва, — но винаги беше толкова… толкова изпълнена с живот. Бог ми е свидетел, че на всички ни е трудно да го приемем. Но трябва. Сигурно е било в момент на умопомрачение. Не знам. А може да е било просто тъпа случайност. Никога няма да научим отговора. Но няма как да се справиш със станалото, ако не приемеш решението на коронера. Всички улики сочат към едно…