Джоана Хайнс - Птицата убийца

Радваше се, че денят започва така добре, защото пътуването до наследственото имение на Джони миришеше на неприятности. Караниците между Кърстен и Раф бяха редки и кратки, но почти винаги ги отключваше нещо, свързано с неговото семейство.

Беше слушала за Уордли, но никога не беше ходила там. Знаеше, че Джони е израснал там и обича къщата, но след смъртта на баща му я наследил по-големият му брат Антъни. Освен това знаеше, че Антъни се кани да я продаде. Разбира се, Джони яростно се съпротивляваше, но нямаше средствата, за да я откупи. Никой не знаеше дали поканата всички да отидат на гости е защото Антъни е измислил компромисно решение, или за да се сбогуват, последен шанс да видят къщата, преди семейството да я напусне завинаги.

— Нали не си забравил да сложиш арсеник в сандвичите за Антъни? — попита Кърстен по-късно, докато товареха колата.

Раф се ухили с пиратската си усмивка:

— Нищо няма да кажа. Но няма да е зле да избягваш пастета.

По пътя беше лесно да си оптимистично настроен. Беше летен ден като излязъл от детска книжка: пухкави бели облачета по синьото небе, златни ниви, полюляващи се от лекия ветрец, доволни крави, скрили се на сянка под дърветата. Кърстен и Раф бяха в добро настроение. Кърстен беше най-щастлива, когато седеше до Раф в началото на някое пътуване. Често казваше, че никога не се е задържала на едно място толкова дълго, колкото с него, и че й е трудно да озапти номадските си наклонности. Предупреждаваше го да не я оставя да се застоява, защото щяла да прибегне до отчаяни мерки.

— Не че един час по магистралата и пикник в провинциално имение могат да се нарекат живот на пътя — ведро каза тя, — но засега ще трябва да свършат работа.

Но докато приближаваха Уордли, настроението на Раф се промени.

— За Джони ще е много тежко, ако Антъни е решил да продаде къщата — каза той. — За него тя е по-важна от всичко.

— Освен от Мириам — каза Кърстен.

Няколко секунди Раф обмисля колко е важна сестра му в живота на съпруга й и после послушно добави:

— Освен Мириам, разбира се.

— Може би Антъни е измислил нещо, което ще удовлетвори и двамата.

— Не ми се вярва — каза Раф.

— Защо? — попита Кърстен. — Ако Джони и Мириам продадат лондонското си жилище, все някак ще успеят да съберат останалите пари.

— Проблемът е във времето.

— Е, и? Ако Антъни иска къщата да остане в семейството…

— Според мен не иска. Там е работата. Не иска Уордли за себе си, но не иска и Джони да го получи. Иска да се освободи от имението за толкова пари, колкото успее да му вземе. Проблемът е, че самият Джони е толкова щедър, че не е загрял, че батко му е стиснато копеле, което не иска да го види да се разпорежда в бащиното им имение.

— Леле, горкият Джони — каза Кърстен.

— Да. Горкият — съгласи се Раф.

Останалата част от пътя премина в мълчание. Докато колата намаляваше и завиваше към къщата, от уредбата се носеше „Ларго“ на Хендел. Сам, която беше задрямала на задната седалка, се събуди и се огледа с любопитство. Първо се виждаше кулата — над дърветата, — останка от отминало столетие. Усети как сърцето й се сви, моменталното разпознаване, което усещаше, когато някоя сграда, картина или музикално произведение бяха отвъд обичайното. Усещането се засили, когато спряха и слязоха; топлият чакъл изхрущя под сандалите й. Окъпана в слънце и тишина, къщата сякаш потъваше, постепенно и изящно, в земята, от която беше издигната. Завеса от подивели рози се диплеше по старите стени, в сенките се виеше бръшлян — гъст и тайнствен; всичко беше в трева и бурени, пред стъпките им се разбягваха гущерчета.

Отначало изглеждаше, че нищо не може да наруши покоя на това място — магията му заглеждаше ръбовете на напрежението. Някой страничен наблюдател, който гледаше как свалят кошниците и постилат килимчета и възглавници под сенките, никога не би предположил, че не става дума за безгрижен ден сред природата, че роднини и приятели са се събрали да си починат и да се позабавляват. Антъни беше пренощувал тук. По-скоро беше лагерувал. Къщата беше необитаема през последните години на живота на стария господин Джонс — той беше живял в старчески дом в Бракнъл, така че Уордли беше затворена.

Антъни беше поканил двама приятели от Лондон: Ивет беше над четирийсет, работеше нещо, свързано с театър, и беше привлекателна по някакъв чорлав начин с гъстата си рошава къносана коса, пълните устни, от които винаги стърчеше голоаз, и богатия дрезгав глас, прекъсван от пристъпи на раздираща тютюнджийска кашлица. Значително по-младият й любовник Оскар имаше най-кльощавите крака, които Сам беше виждала, и се кискаше непрекъснато, вероятно от нерви.