Джоана Хайнс - Птицата убийца

Джони и Мириам бяха дошли преди десет, много по-рано, отколкото искаше Антъни. В нетърпението си да намери решение на проблема с Уордли Джони явно се беше събудил призори, изпълнен с енергия и ентусиазъм. Както се случваше често, Мириам се мъчеше да не изостава от него, но й липсваше вроденият му оптимизъм и усилията й вече започваха да си личат: зад тъмните очила очите й бяха обрамчени от тъмни кръгове, а при Мириам това беше сигурен признак, че наближава поредният й пристъп мъчително главоболие. Устните й бяха стиснати, бореше се с болката.

Сам винаги беше смятала, че Джони и Мириам са странна двойка — Джони толкова приличаше на прекалено едро кученце, а Мириам бе толкова бледа и изнервена. Кърстен казваше, че те били доказателството, че противоположностите се привличат, че Джони с безкрайната си жизнерадост и оптимизъм имал нужда от тихото внимание на жена си, за да подреди живота си. Днес, докато тапите на шампанското изскачаха и чашите се пълнеха и опразваха все по-бързо, Сам видя, че Мириам се притеснява за Джони — и нищо чудно.

— Как е? — попита го Раф, щом пристигнаха и Антъни влезе в къщата за още възглавници.

— Зле. Но съм сигурен, че ще се разберем. — Джони още беше оптимистично настроен. — Решил е да прави тежка сделка. Просто трябва малко да го усмирим.

— А ако не успеете? Ако не иска да играе по вашите правила, защото си е подло копеле, което не иска да получиш Уордли?

— Но аз съм му брат!

Каза го толкова убедено, че Раф замълча и с нарастваща загриженост загледа и заслуша как подготвят пикника и как Антъни излага една пречка след друга. По-късно — тъкмо се канеше да отхапе голяма хапка пай с дивечово месо — Джони избухна:

— Закъде си се разбързал, Ант? Не разбирам. Ако го направим на няколко етапа, какъв е проблемът?

Антъни го изгледа презрително — жилавата му надменна физиономия беше идеална за това — и каза:

— Откажи се, Джони. Голям досадник си. Няма нужда да разваляш пикника на останалите.

— Но… Трябва да има решение, Ант.

— Всъщност не мисля, че има. Не и за теб.

— Но какъв е проблемът? Защо си се запънал така?

— Много съжалявам, Джони, но нищо не мога да направя. — Престореното съжаление на Антъни не заблуди никого. — Истината е, че хората невинаги получават какаото искат. Дори и ти. Може да ти е трудно да го приемеш, като се има предвид как ти върви всичко. Наистина ми е много неприятно да съм лош вестоносец, братле, но изглежда, че късметът ти просто се е изчерпал. Леле, леле.

Настъпи ледено мълчание. Досега никой не беше разбрал колко невъзможна е ситуацията. Цял живот горчивина и ревност избликваха от жестокостта на Антъни. Джони остана без думи, забравил да диша. Беше все едно да гледаш как някой рита дружелюбен кокер шпаньол. Джони искрено харесваше хората и предполагаше, че и те го харесват. И си беше така. С едно-единствено изключение очевидно — брат му Антъни.

Причината беше ясна. Когато бяха разпределяли чара в семейство Джонс, Джони го беше получил целия. По-големият му брат беше сух и тънък, с лицето му можеха да плашат малки дечица, и с презрително поведение. Антъни се обърна към Кърстен и попита с мазна усмивка:

— Още шампанско, миличка?

— Не, благодаря, Антъни — каза тя спокойно. После добави: — Може би не ми влиза в работата, но…

Антъни се усмихна смразяващо и я прекъсна:

— Напълно си права, мила. По-добре е да стоиш настрана, нали? Време е златното ни момченце да се научи само да води битките си.

— Може би не е знаел, че врагът си ти — каза Кърстен.

— Толкова по-зле за него — каза Антъни и протегна тънката си ръка. — А, ето, идва дългоочакваната помощ. — Изправи се. — Майка ти, струва ми се. — Погледна Раф и тръгна към главния вход на къщата. За човек с толкова дълги крака имаше странно скована походка.

Голфът на Даяна взимаше последния завой. Идвала от дома си в Ексетър, както обясни на всички, докато й опънаха шезлонга на шарена сянка, и имало ужасна навалица пред Хонигън, забавила я почти цял час.

За малко, докато Даяна ги засипваше с подробностите на възпрепятстваното си пътуване, а Бобо крадеше храна от поизпразнените чинии, настъпи неловко примирие. Антъни насърчаваше и двамата.

— Ето, Бобо, пастетът е прекрасен. Само внимавай да не ти стане нещо. Даяна, на коя отбивка каза, че била катастрофата? И колко коли се блъснали? А докъде стигаше опашката?

Постепенно всички, освен Даяна разбраха, че проточва разговора отчасти за да се измъкне от темата за Уордли, но и от злобното желание да види колко може да продължи тя с тази тема, която той явно смяташе, че е безинтересна за всички.