Джоана Хайнс - Птицата убийца

Кърстен му обърна гръб.

— Добре, Сам, да идем някъде на чист въздух. Тук ще ни отровят.

— Защо е такава гадина? — попита Сам, докато с майка й вървяха през поляната. — Щом не иска къщата, защо не дава на Джони да я вземе? Не е честно. — Сам почти плачеше. Открай време харесваше Джони и доколкото знаеше, всички го харесваха, така че не можеше да повярва, че някой иска да го нарани нарочно, особено родният му брат.

— Нямам представа, миличка. Мога да измисля цял куп неща като съперничество между братя, изкупителни жертви, фаворитизъм и подобни глупости. Но в момента мисля, че Антъни е садистично копеле и му харесва да наранява хората.

— Но Джони му е брат!

— Е, и? Не подценявай силата на омразата, която може да съществува в едно семейство. О, като си помисля за нещата, които правеха братята ми и сестра ми — нищо чудно, че мисълта за семеен живот ме кара да си стегна куфара и да проверя разписанието на полетите.

Сам беше слушала за семейството на майка си и дори беше живяла няколко седмици с тях през едно от летата си в Америка. Трудно й беше да свърже тази кротки трудолюбиви роднини с децата, които й беше описала майка й. Вуйчо й Върнън например я бил оставил вързана за едно дърво една пролетна вечер. Сам обичаше двамата си по-малки братя, въпреки че през повечето време, когато живееше с тях, бяха досадници, но не ги беше виждала наскоро и не можеше да си представи силните емоции, които разкъсваха Антъни и Джони.

Двете тръгнаха по пътеката, по която бяха поели Джони и Раф преди малко, но Кърстен кривна и отвори една ниска вратичка.

— По-добре да оставим Джони на спокойствие. Ако някой може да му помогне, това е Раф. А и искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Любимата ми част от градината. Това е убежището ми в Уордли. Нали знаеш, че не обичам да ходя на разни места, ако нямам къде да избягам.

И я поведе през нещо, което май беше обрасла зеленчукова градина. Не се виждаше от къщата и беше заобиколена от гъст жив плет съвсем по вкуса на Кърстен.

Сред тревите и плевелите имаше малинаци; няколко храста касис се изтягаха между металните колчета.

— Гледай, това е най-хубавото — каза Кърстен.

До стената в другия край в сянката на някакво плодно дърво се спотайваше стара пейка. Кърстен опита дървената седалка с ръце, после седна, затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— О — каза. — Мир, покой и мир…

— Когато близките ти са далеч — довърши цитата Сам заедно с нея. Думите, които Елизабет фон Арним беше държала закачени над бюрото си, отдавна бяха мантра на Кърстен и Сам ги знаеше наизуст.

— Но не и ти, миличка. — Кърстен я прегърна през раменете.

— Понякога и аз — каза Сам.

— Понякога всички — съгласи се Кърстен.

Сам не можеше да обясни защо се разбира толкова добре с майка си въпреки факта, че я беше оставила при Дейви и баба й още като бебе. „Майка й я е изоставила“ — така казваха хората. Тя с право можете да е огорчена, объркана, сърдита и всичко останало, но не беше. Приятелката на Кърстен — Джуди Сондърс, която не спираше да тръби, че децата са на първо място за нея — не се разбираше с нито едно от отрочетата си. Смяташе, че е много несправедливо Сам и Кърстен да са толкова близки. Казваше, че сигурно е защото Сам не е видяла друго. Това беше част от истината, но имаше и друго: Кърстен никога не се беше оправдавала и не се беше преструвала, че нещата не стоят така, както стояха. Както беше обяснила на Сам, всъщност нямала особен избор: знаела, че не може да остане с Дейви, и знаела, че като цяло Сам ще е по-добре с баща си и баба си в къщата, която познава, отколкото да се мъкне из непознат континент с майка без корени. И това беше вярно, поне докато не се появи Линда. Сам получаваше от баща си и баба си цялата любов и спокойствие, които й бяха нужни. От Кърстен получаваше нещо, което не можеше да й даде никой друг — можеше да зърне свят, в който имаше по-важни неща от дома и семейството, свят, в който си струваше да правиш жертви в името на това, в което вярваш. Когато музиката зае централно място в живота й, Сам вече можеше да разбере по-добре трудните решения, които бе трябвало да вземе майка й.

Което не значеше, че не й беше приятно, когато вече нямаше нужда от този невъзможен избор — за няколкото години, които бяха прекарали заедно в лондонската къща на Раф, Сам беше станала близка с майка си, и то във възрастта, в която повечето й приятели се отдалечаваха от родителите си.

Седна на пейката до Кърстен. Въздухът беше натежал от жуженето на насекоми, над всичко се беше спуснал дълбок покой. Не беше осъзнала колко напрегната е била по време на обяда, докато не започна да се отпуска. След малко каза: