Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Може би към фермата.

— Не, към къщата. — Тя скочи. — Нещо се е случило. Бързо! — Сам хукна след нея през запуснатата градина, през вратичката и през поляната към къщата. „Джони — помисли си. — Джони е направил нещо! Опитал е да се удави. Сбил се е с Антъни“.

Сред дърветата в края на алеята, точно преди да стигне предния двор, имаше две коли. Едната беше полицейска, лампите все още святкаха в сенките между дърветата. Другата беше голфът на Даяна и по ъгъла, под който беше извъртян на пътя, веднага се виждаше, че нещо не е наред. Двама униформени полицаи — мъж и жена, слязоха и мъжът приклекна до нещо, което приличаше на риза, захвърлена в сенките. Раф помагаше на майка си да слезе от шофьорското място на голфа. Джони стоеше малко по-нататък, беше прегърнал Мириам през раменете. Полицайката отиде да говори с тях, но те не гледаха към нея.

— Господи! — ахна Кърстен и забави крачка.

Сам спря. Не беше риза. Беше Антъни, проснат между колата и дървото. Тялото му беше нашарено от светлина и сенки. Един от предните фарове на голфа беше строшен.

— Той…

Полицаят бавно се изправи.

— Лекарят ще трябва да го потвърди. Но не изглежда добре. Погледна си часовника. — Четири и петнайсет.

— Какво стана? — попита Кърстен.

Полицаят погледна Даяна. Тя стоеше, облегната на Раф. Изглеждаше още по-стара. Ужасно стара. Вдигна ръка пред лицето си и закри очите си, за да не гледа смазаното тяло на Антъни — краката му бяха извити неестествено, по светлата му риза аленееше кръв.

Раф я прегърна и каза насилено спокоен:

— Не го е видяла. Яркото слънце и сянката са заслепяващи. Сигурно се е паникьосала, когато го е блъснала.

— Според мен се опита да даде на заден — каза Мириам. Беше бледа като смъртта, но и тя говорете тихо, внимателно. — Тръгна назад, помислих, че го е видяла как пада, а после изведнъж даде напред. Изкрещях й да спре, но тя като че ли не знаете какво прави. Втория път мина право през него. — Тя потрепери.

— Господи! — каза Кърстен.

Раф пусна Даяна — тя остана сама до строшения фар на колата си — и отиде при Кърстен и Сам.

— Не гледайте — каза. — Сам, дръпни се. Прекалено е късно.

Но тя, разбира се, погледна, привлечена от същия импулс, който ги бе накарал да гледат смъртта на гущера. Никога не беше виждала мъртвец, но веднага разбра — по неестествения начин, по който беше извит вратът му, и по застиналите му, вкопчени в нищото пръсти, че Антъни е мъртъв.

Не искаше да го блъсне — каза Мириам.

— Разбира се, че не е искала — механично каза Раф.

Даяна отстъпи на няколко крачки от колата. Олюля се, след това каза с глас, какъвто Сам никога не беше чувала от устата й:

— Няма да поема отговорността за това. Отказвам. Не беше по моя вина.

— Никой не казва, че си го направила нарочно — каза Раф и се върна при нея. — Разбира се, че е било нещастен случай. Ужасен нещастен случай. Всички го знаят.

Ръцете на Мириам се отпуснаха до тялото й.

— Вината беше моя — каза. — Аз съм виновна.

— Мири — каза Раф, — не говори глупости.

— Вярно е! — Гласът й стана писклив от вълнение. — Изобщо не трябваше да оставям мама да кара на връщане от гарата. За бога, цял ден е зад волана. Сигурно е заспала или й е призляло, или и аз не знам какво!

— Видя ли какво стана? — попита я Раф.

— Не веднага. Движехме се бавно. Мама винаги кара много внимателно. Бях затворила очи — болеше ме главата — и първото, което разбрах, беше, когато усетих, че сме се ударили в нещо, и мама се разпищя, и аз отворих очи и видях Антъни. Беше паднал, но според мен беше добре, защото не можеше да го е ударила много силно, и значи той се мъчеше да се изправи. Видях как главата му се показа над капака, беше отворил уста. Не знам какво казваше — може би викаше. След това отново се понесохме напред. Опитах се да хвана кормилото, да дръпна ръчната спирачка, но беше твърде късно и колата се стрелна напред, и Антъни извика и лицето му изчезна, и… О! О, такъв ужас! — Тя зарови лице в рамото на Джони. Той още не беше казал нищо. Не можеше да откъсне очи от премазаното тяло на брат си.

— Не бях аз! — каза Даяна. Говореше троснато, все едно беше абсолютно нечестно да я винят за това, което се беше случило.

— Никой не казва, че си го направила нарочно, майко — каза Раф. Погледна я отпратено, по все пак се опита да направи нещата по-леки за нея. — С тези сенки и слънце между дърветата не се вижда добре. Като камуфлаж е. Полицията ще го разбере.

Полицаят въздъхна.

— Ще трябва да вземем показания от всички.