Джоана Хайнс - Птицата убийца

Тишина.

Това беше по-страшно от гнева.

Тя чакаше да я изгони.

— Сбъркал съм — щеше да й каже. — Мислех, че имаш талант, но съм сгрешил. Уроците ни приключиха. Довиждане.

И кой можеше да го вини? Защо един от най-добрите учители в Европа да си губи времето с ученичка, която има талант колкото на метроном? Просто механична способност да изважда правилните ноти в правилния ред, а не истински талант.

Той все още мълчеше.

Сам въздъхна. Това беше краят. Погледна Надира, която докосваше клавишите с върховете на пръстите си, както правеше, когато беше нервна, след това се наведе да прибере лъка в калъфа.

И после го чу.

— Сам? Какво правиш?

— Мислех… — Не знаеше какво е мислела, освен че този път той дори не си направи труда да й се ядоса. Вече не беше достойна и за гнева му.

— Сам.

Само името й, но изречено нежно. Очите й се вдигнаха към лицето му. Там нямаше гняв. За първи път, откакто го познаваше, той изглеждаше объркан.

— Сам, откакто майка ти умря… — почна той.

— Не е това — прекъсна го бързо тя. Нямаше да прибягва до съчувствието, защото знаеше, че не е вярно. През първите седмици след смъртта на Кърстен беше свирила по-добре от всякога. Музиката я беше понесла в обятията си и бяха полетели заедно. Или поне така си мислеше тогава. Сега изглеждаше, сякаш това се е случило с друг човек.

— А какво?

Тя не отговори. Как да опише жестокия юмрук болка, който бе стиснал сърцето й? Как да обясни гнева си от лъжите, които опорочаваха смъртта на майка й? Собствената й реалност вече беше толкова далеч от реалността на другите хора, че цялата хармония беше изчезнала. Как можеше да свири, след като искаше единствено да крещи срещу лъжите и увъртанията, изтърканите фрази и преструвките, да крещи: „Бъркате! Бъркате! Бъркате!“ А на дъното на всичко това — заровен толкова надълбоко, че го докосваше единствено насън, — се спотайваше ужасът, че те може и да са прави: че Кърстен се е самоубила. Мислеше си, че познава майка си, но не я познаваше наистина. Беше сгрешила за всичко. Ако можеше да намери дневника й… Но него го нямаше. Може би беше унищожен. Как да живее с такава несигурност, с такава неизвестност?

Не й стигаха думи да обясни как се чувства. Преди щеше да го вложи в свиренето, но това вече не помагаше. Сви рамене и каза:

— Не знам.

— Сам, повярвай ми, музиката ще се върне.

Не му вярваше. И как да му вярва? Досега не й се беше случвало нищо подобно. Винаги — независимо какво ставаше в живота и, въпреки кавгите с втората й майка, проблемите в училище, гаджетата, пиянските вечери и неприятностите — музиката винаги й беше вярна. Беше единствената константа, единственото, на което можеше да се опре въпреки всичко. А сега, когато най-много се нуждаеше от нея, тя я беше изоставила. Може би така ставаше, когато човек пораства. Може би щеше да е така оттук нататък и Григори просто беше любезен, защото — и това беше най-тежко — защото я съжаляваше.

Тя не искаше съжаление, най-малко неговото.

— Губя ти времето — каза.

— Това аз ще реша — отвърна той малко остро и обичайната грубост се върна в гласа му. — Но ти, Сам, мисля, че трябва да си починеш няколко седмици. Упражнения и гамата, добре, но не пиеси. Тъгувай за майка си. Прочисти си главата. — Той се поколеба, после по устните му плъзна усмивка. — Отпусни му края.

— Какво? Но „Фробишър“ е след по-малко от два месеца!

— Не е нужно да се явяваш на този конкурс, Сам. Ще има други.

— Но… — Сам погледна Надира и видя, че и тя е също толкова изненадана. „Фробишър“ беше голямата им цел от повече от година. Ако се представеше добре там — а Григори един-два пъти беше намекнал, че има шанс да го спечели, — кариерата й щеше да се изстреля нагоре. Мечтаеше за това от толкова време, че не можеше да го загърби сега.

— Трябва да ида на „Фробишър“.

— Понякога — започна тихичко Григори, — когато спуснеш кофата в кладенеца, тя излиза празна. Понякога, Сам, е най-добре да изчакаш отново да завали.

— Това някоя стара унгарска пословица ли е?

— Не. Ей сегичка я измислих.

Тя погледна през прозореца. Небето над Лондон беше бледо, безоблачно и чезнещо в лятната горещина. Скоро не се очертаваше да завали.

— Но ако не отида на „Фробишър“, значи всичко е било напразно.

— Нищо не е напразно.

Сам се замисли за малко, но не можеше да възрази. Наложи си да се съсредоточи. Просто трябваше да се старае повече. Иначе какъв беше смисълът изобщо да прави нещо?

— Трябва да ида на „Фробишър“. Няма да мога да се понасям, ако не го направя.