Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Разбира се — каза Раф. — Трябва да си вършите работата.

Съвземаше се, затвърдяваше авторитета си и поемаше контрола над ситуацията. Пъхна ръка под лакътя на Даяна и се обърна към полицая с най-авторитетния си адвокатски тон:

— Но както виждате, полицай, майка ми е в ужасен шок. Всички сме шокирани. Предлагам да действаме постепенно. Нищо няма да спечелим, ако бързаме. Може би, когато дойде, докторът ще й даде нещо. Майка ми винаги е страдала от нерви. Няма да научите много от нея, докато е в това състояние. Хайде, майко. Ще те заведа вътре. Всичко ще се оправи. Повярвай ми.

— Сигурен ли си, Раф? — Тя вдигна очи към него, отчаяно търсеше успокоение.

— Просто ми се довери, майко. Няма от какво да се страхуваш.

— Е, щом си сигурен.

— Съвсем сигурен, майко. Докторът скоро ще дойде.

И бавно я отведе. Тя се влачеше на тънките си токчета по чакъла и се подпираше на Раф.

— Може ли да го покрием? — попита Кърстен, свали ленената си риза — остана по бяла тениска — и пристъпи напред.

Това сякаш върна Джони към живота. Той падна на колене до трупа на Антъни и го хвана за раменете.

— Не го местете, господине — обади се полицайката.

Но беше прекалено късно. Джони се беше превил над Антъни и плачеше. Това беше различен плач от гнева и разочарованието, които го бяха обзели преди малко.

— О, Ант! Ант! Не умирай!

Безнадежден плач.

Стояха и гледаха безпомощно.

След малко дойде докторът и потвърди смъртта на Антъни.

И все пак, въпреки всичко, когато Сам си спомняше този следобед, най-болезнен беше споменът на гущера и дрозда. Единствено тогава беше видяла как някой се бори за живота си, как цялата му същност е сведена до един-единствен императив — нуждата да оцелее. И беше очарована. Отвратена и отблъсната, но и очарована. С Кърстен можеха да спрат убийството, когато гущерът все още можеше да избяга, но не го бяха направили. Като зрители на гладиаторски игри на някоя прашна римска арена, те бяха напълно погълнати от битката на живот и смърт.

Смъртта на Антъни беше нещастен случай. Но тя си спомняше най-ясно убийството.

Защото го беше видяла. И защото мълчанието й я беше направило съучастничка.

— Дишай! Нека музиката да диша и да пее!

Григори надвикваше звуците на челото и пианото, поклащате се и размахвате ръце.

— Пей, Сам! Вложи сърцето си!

Сам се опитваше. Наистина се опитваше — през целия си живот не се беше старала толкова. Ако свиренето беше само въпрос на воля, вече щеше да е втората Жаклин дю Пре. Блузата й беше прогизнала от пот, тя се навеждаше над челото, усещаше познатите му извивки до тялото си, внимаваше да улови всяка подробност, удряше нотата точно в средата — нейната запазена марка — истинският звук. След това изви гръб назад и изпъна торс, когато лъкът връхлетя върху струните за кресчендото. Всеки номер, който беше научила, всеки нюанс и оттенък — всичко беше напразно. Душата на музиката, алхимията, която взима поредицата ноти и ги превръща в произведение на изкуството, оставаше недостижима за нея.

Завърши с бравура — лъкът застина във въздуха, когато последната нота заглъхна — и зачака. Дори не погледна към седящата на пианото Надира, която също чакаше. Григори беше строг и взискателен. Именно затова го уважаваше и го беше избрала за свой учител. Един от най-великите челисти на своето поколение, той беше напуснал Унгария през 1956-а, но така и не беше развил пълния си потенциал на Запад. Имаше уважението на колегите си музиканти, но беше непознат на широката публика.

— Поредното недоносче — казваше често. И това беше през годините, когато все още можеше да свири. Сега отдавна бе прехвърлил седемдесетте, артритът беше сложил край на музицирането му и го беше превърнал от сприхав старец в същински тиранин.

— Махай се! — изкрещя й на първия си урок. — Хващай пътя и да не си се върнала, без да научиш сърцето на Шуман!

А на следващия:

— Ти на боклука ли ме изхвърляш? Да не съм учител в детската градина? Така ли си мислиш?

С наведена глава, вгледана в протритите нишки на килима, сега тя очакваше гнева му. Страхуваше се да вдигне очи, за да не види яда и разочарованието на лицето му. Най-вероятно вече беше осъзнал, че не си струва да я задържа като ученичка. Щеше да я изгони и тя не знаеше как щеше да го понесе. Сърдитият старец със сгърчени безполезни пръсти и грозно лице, покрито с тъмноморави петна, беше музикалният й баща през последните две години две години, за които тази разхвърляна мърлява стая в блок в Сейнт Джонс Уд, която миришеше на прах и котки, и забравени запаси тютюн, се беше превърнала в неин истински дом в Лондон. Беше работила дълго и усилено, за да спечели похвалата му, но губеше и своето, и неговото време. Сега, когато моментът на истината настъпваше, музиката я беше изоставила. Мисълта за това колко го разочарова беше дори по-лоша от тази за собствения й провал.