Джоана Хайнс - Птицата убийца

— А ако не си готова да дадеш най-доброто от себе си? Как ще се понасяш тогава?

— Е, нали каза, че ще има и други конкурси.

Григори поклати глава и не отговори. Всички знаеха, че лошото представяне на конкурс от величината на „Фробишър“ е по-лошо от това изобщо да не участваш. Но…

— Това е риск, който трябва да поема — каза тя.

— Хм. Ти си упорита глупачка. Не го одобрявам. — Той стана и посегна за бастуна си. — Къде съм си заврял запасите?

Сам улови погледа на Надира и видя леката й усмивка. Лекарите бяха забранили на Григори да пуши и жена му много се стараеше да държи това изкушение далеч от него. Учителят си криеше запаси в стаята, радостта да надхитри „полицията по удоволствието“, както я наричаше, беше също толкова важна като самите цигари. Веднъж Сам беше намерила един пакет в челото си.

Той се повъртя малко, надникна безрезултатно в една глинена кана на полицата над камината, после повдигна крайчеца на килима с бастуна си. Накрая възкликна победоносно:

— А, да! Номерът от „Казабланка“! — Доволен от себе си, отиде до пианото, вдигна капака и бръкна зад подпората. Оттам се изхлузи пакет цигари без филтър и падна на струните. — Ха! Тук никога няма да ги намери!

Сам го зяпна.

— „Казабланка“?

Той изтръска една цигара от пакета и го върна зад подпората.

— Филмът. Хъмфри Богарт крие документите под капака на пианото. Сигурно си спомняш.

Сам не отговори. Отвинтваше шипа на челото си и го прибираше в калъфа.

— По същото време другата седмица?

— Да. До другата седмица. — Той запали цигарата, дръпна дълбоко и почти веднага се задави. През кашлицата каза: — Съветвам те да свириш гамите и упражненията няколко дни. Но ако трябва да свириш, върни се на Бах. Сюитата в сол мажор. Ако нещо може да ти помогне, това е Бах.

— Сигурно — каза Сам. Но го слушаше с едно ухо. Обикновено с Надира оставаха, докато Григори не довършеше цигарата си в края на урока. Често им разказваше за годините си на млад музикант в Будапеща и за величията, с които е работил. Но днес Сам нямаше търпение да се махне. Той сигурно се чудеше защо се е разбързала така внезапно.

Докато гледаше през прозореца на първия етаж как Сам и Надира излизат на напечения тротоар, Григори все още кашляше. Очакваше да завият надясно и да тръгнат към метрото, но този път по изключение те спряха пред входа. Май обсъждаха нещо. Надяваше се, че Надира убеждава Сам да последва съвета му, но не знаеше дали в момента е възможно да я накара човек да го слуша. И това го натъжаваше.

Беше се привързал към Сам. Не само защото беше талантлива и работлива музикантка, а защото притежаваше две редки качества — широка душа и желание да рискува, — които отличават истинския човек на изкуството от просто способния. И без да му казва, знаеше колко дълбоко е страданието й. Само като я слушаше как свири, разбираше, че неразрешената смърт на майка й е превърнала живота й в кошмар от дрънчащ дисонанс. Надяваше се, че тя ще успее да се измъкне от страданието. Но знаеше, от собствен опит знаеше, че някои нещастия са прекалено големи и младите музиканти не могат да ги преодолеят. Възможно беше това, което преживяваше в момента, да я прекърши като музикант и тя никога да не достигне истинския си потенциал. Но в този живот да постигнеш истинския си потенциал е рядък дар.

Щеше да направи каквото можеше, за да помогне на Сам. Надира също. Но в крайна сметка тя сама трябваше да открие музикалното си спасение. Никой не можеше да го направи вместо нея.

Момичетата се разделиха — Надира тръгна към метрото, а Сам махна на едно такси. Григори не я беше виждал да взема такси; интересно къде ли отиваше?

Сам не очакваше Раф да си е вкъщи. Беше вторник сутринта и би трябвало да й отвори чистачката. Беше развълнувана, почти убедена, че вече знае къде е скрит дневникът на майка й — и може би стихотворението, — но когато плати на таксито, подпря челото на парапета на стълбите и натисна звънеца, отвори Раф.

Изобщо не изглеждаше доволен, че я вижда.

— Сам, какво правиш тук?

— Просто минавам — каза тя. Зад набитата фигура на втория си баща, бившия й втори баща, видя Лола, слизаше по стълбите. Висока и стройна, с гъста руса коса и пухкави устни. Изразът „съпруга трофей“ изплува в съзнанието й, но тя веднага си напомни, че Раф и Лола не са женени, дори не бяха сгодени.

— Раф, кой е? — извика Лола.

— Сам. — Раф се извърна, за да й отговори, но не отстъпи навътре, та Сам да влезе, нито я покани. Лола спря на най-долното стъпало и зачака. Беше със сандали на платформа и къса рокля туника със смъкнат широк колан.