Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Мислиш ли, че Джони ще получи къщата?

— Не. Не и ако Антъни е твърдо решен да я продаде.

— Джони ще се оправи ли?

Кърстен не отговори веднага. После тихо каза:

— Зависи от него. Уордли е просто къща, но хората влагат в къщите си толкова много други глупости. — Обърна се към нея с усмивка, беше й хрумнало нещо. — Може пък да открие радостите на пътуването.

— Ами ако…

— Шт — прекъсна я Кърстен. — Гледай.

Сам погледна. На няколко метра от пейката беше кацнала птица. Дрозд. Отначало Сам не разбра защо майка й е толкова заинтригувана от нея, но после видя, че птицата не е сама. С наклонена на една страна глава — черното му оченце блестеше, — дроздът се взираше внимателно в един гущер, който го гледаше от сухата земя. Приличаше на малък дракон — с вирната опашка, крачката му бяха здраво стъпили в прахта, беше готов за атака.

Но първа се задвижи птицата. Подскочи напред на скованите си крачета някак дружелюбно, след това клъвна гущера по главата — бързо светкавично движение като удар с рапира, и с подскок се върна на предишното си място. Гущерът се сгърчи за момент и пак вдигна глава. Дроздът наклони глава на другата страна и няколко секунди го наблюдава, все едно някой току-що му беше подарил нова играчка и му е интересно да разбере какво ще направи гущерът. След това го нападна отново.

— Защо се бият? — попита шепнешком Сам.

Кърстен поклати глава.

— Не знам. Може би птицата защитава гнездото си? — Беше по-скоро въпрос, отколкото предположение.

Сам пак се обърна. Искаше да се намеси и да спре боя, въпреки че изглеждаше като честно състезание, което съперниците бяха избрали сами. Предимствата бяха на страната на дрозда, но после тя си помисли, че ако гущерът иска да докопа яйцата му и ако тя прогони птицата, ще помогне на натрапника да се добере до гнездото.

Постепенно обаче разбра, че борбата съвсем не е равна — гущерът се бореше за живота си. Отново и отново дроздът се стрелкаше напред в атака, гущерът се гърчеше и мяташе в прахоляка, но не можеше да се спаси от острия като рапира връх на човката му.

— Защо не избяга? — попита Сам шепнешком.

— Не знам. — Кърстен поклати глава.

— Трябва да ги спрем — каза Сам.

— Прекалено късно — каза Кърстен. И Сам видя, че е права. Ако сега изпъдеха птицата, щяха да обрекат гущера на бавна мъчителна смърт. Всеки път, когато дроздът нападаше и гущерът се опиташе да вдигне глава, движенията му ставаха все по-тромави, отчаяно извиване, безнадежден спазъм за живот. Нямаше да може да отбива ударите още дълго.

И след тона изведнъж всичко свърши. Гущерът изгуби равновесие, падна на една страна, човката на дрозда се превърна в копие и прониза розовата мембрана на коремчето му. Последен спазъм и вътрешностите на гущера се изсипаха в прахоляка. Крачката му потръпнаха, той шибна за последен път с опашка и после умря.

Закъсняла, Сам скочи.

— Къш! Къш, гадна птица такава! — Размаха ръце и птицата отлетя. Гадеше й се. — Защо гледахме какво става?

— Така е в природата — каза Кърстен със стегнато гърло. Сам виждаше, че и тя е потресена. — Случва се непрекъснато. С тази разлика, че този път го видяхме.

— Беше отвратително. Трябва да го погребем.

— Тед Хюз има едно стихотворение за дроздовете — каза Кърстен. — Нарича ги машини за убиване — не си спомням точните думи. Винаги съм мислела, че преувеличава, но е бил прав. Ще го погледна, като се приберем.

— Гущерът нямаше никакъв шанс. — Сам почти плачеше.

— Да, горкото гущерче. Но ние не знаехме как ще свърши. Мислех си, че може би гущерът е агресорът — че иска да нападне гнездото или нещо подобно.

— И аз.

— И убиецът ни заблуди да го сметнем за храбър защитник. Постепенно разбрахме къде е истината. А после птицата дори изглеждаше различно. Забеляза ли? — Тя зашепна. — Накрая изглеждаше някак зла, нали?

— Просто следваше инстинктите си — каза Сам.

— Да. Но все пак. Когато се стрелна напред, за да убива, приличаше на птица убийца.

Сам потръпна.

— Най-обикновена птица.

— Птица убийца — повтори Кърстен. Очите й имаха мекото отнесено изражение, което придобиваха, когато семенцата на стиховете покълваха в ума й.

И тогава чуха сирената. Слаба и далечна, но се усилваше.

Сам се усмихна на това напомняне за външния свят.

— Дали са чули за бедното гущерче? — попита.

— Бърза помощ за земноводни? Боя се, че са закъснели.

Постепенно усмивката й се стопи и тя се намръщи.

— Слушай, Сам, като че ли идва към къщата.