Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Стига, Джонс, дай да се разходим. Старата ти лодка още ли е в езерото?

Джони поклати глава, но остави Раф да го поведе през поляната. Точно преди да стигнат плета, който бележеше края на официалната градина, Джони се обърна, все едно щеше да се върне, за да говори с Антъни. Раф го прегърна през раменете да го подкани да не спира и двамата се скриха от поглед.

— Е — каза Даяна, извади от чантата си някакво списание и се облегна в шезлонга си. — Беше много приятен пикник, струва ми се. Толкова е хубаво да се храниш навън.

— Мамка му! — каза Кърстен. — Зверска преебавка. — Стана, изпълнена с прекалено много енергия; по изключение сякаш не знаеше какво да прави с нея.

Ивет също стана и се протегна. Прокара ръка през гъстата си чорлава коса.

— Ще ида да видя дали имат нужда от помощ с разчистването — каза и тръгна към къщата.

— Така — каза Кърстен неясно на кого. Погледна Мириам и Даяна, които седяха облегнати на столовете си със затворени очи. Лицето на Даяна беше разтегнато в обичайната празна усмивка, а на Мириам беше като илюстрация на напрежението. Обърна се към Сам и я попита: — Искаш ли да се поразходим? Не можем просто да стоим тук.

— Разбира се — каза Сам.

— Звучи чудесно — каза Даяна, без да отваря очи.

Кърстен се поколеба.

— Добре ли си, Мириам?

— Само главата ми — каза Мириам. Говоренето явно й причиняваше болка.

— Да ти донеса ли нещо?

— Преди малко взех хапче. Скоро ще подейства. Просто ако затворя очи за мъничко…

— Щом искаш.

Мириам кимна. Дори това леко движение я накара да потрепери.

— Толкова приятен следобед — ведро каза Даяна. — Аз може да подремна.

— Да, защо не — измърмори Кърстен и добави тихо, така че я чу само Сам: — Бог е свидетел, че си спала цял живот. Дай да внесем тези неща вътре и после да идем да се разходим.

Събраха останалите чинии. Докато вървяха към задния вход, отвътре се чу вик.

— Господи — изстена Кърстен. — Сега пък какво?

Ивет изхвърча в градината, влачеше Оскар след себе си.

— Край! Тръгваме си! Кърстен, трябва да ни закараш до гарата.

— Какво стана?

Антъни небрежно излезе от къщата. На лицето му беше изписана одевешната надменна усмивчица.

— Недей да преиграваш, Ивет. Беше просто целувка. Не можеш да пазиш това хубаво момченце само за себе си.

Червеното лице на Оскар, който се тътреше през поляната, разкри всичко.

— Не, тръгваме си — викна Ивет. — Веднага. Кърстен, трябва да ни закараш.

— Съжалявам, скъпа. Пих доста шампанско, а и не обичам да карам бързо.

— Сам?

— Тя не шофира.

Тогава ще помоля Мириам.

— Тя има мигрена.

В крайна сметка Даяна се нае да закара Ивет и Оскар до гарата. Антъни също предложи услугите си, но Ивет отказа изобщо да се доближава до него, най-ласкавото й определение беше „подло влечуго“. Раф и Джони още не се бяха върнали. В последния момент Мириам настоя да придружи майка си: Даяна вече беше карала дълго сутринта и не беше хубаво да ходи сама.

Сам и Кърстен стояха до Антъни на края на поляната и гледаха как голфът се отдалечава. Даяна беше зад волана и се взираше в пътя, все едно през мъгла, Ивет седеше до нея и продължаваше да крещи през прозореца ругатни по адрес на Антъни. Мириам и Оскар седяха тихичко в сянката на задната седалка.

Когато колата се скри от поглед, Антъни се обърна към Кърстен и попита спокойно:

— Някой иска ли кафе?

— Не, благодаря. Определено знаеш как да разведриш деня на всички.

— Малкото скарване на влюбените гълъбчета ли имаш предвид? Само си представи какво мило сдобряване ги очаква.

— Ивет и Оскар бяха само допълнителна атракция — каза Кърстен. — Говоря за брат ти.

Антъни се усмихна с престорено съжаление.

— Уви, Джони трябва да се научи да приема фактите. Понякога трябва да си жесток, за да си добър.

— Така ли? Защо просто не идеш да късаш крилцата на мухите?

— Миличка, това го правих преди закуска.

Кърстен винаги изглеждаше величествена в гнева си. Очите й хвърляха искри.

— Сигурно помага, когато те изритат, защото си жесток — каза. — Къде се дяна Раф? Готова съм да тръгваме.

— Сигурно са при езерото — каза Антъни. — Играят си на куку и пипе. Искаш ли да ги извикам?

— Не си прави труда — каза Кърстен. — Ще почакаме Мириам да се върне.

— А, да. Малкият Джони ни бива да остава насаме с ужасния си по-голям брат. Не бива.

— Не знаех, че го мразиш толкова — каза Кърстен.

— Много неща не знаеш, сладурче. — Тънката му усмивка беше смразяваща.