Джоана Хайнс - Птицата убийца

Най-добре беше да е прям — беше болезнено, но беше най-добро в дългосрочен аспект.

— Съжалявам, Сам, но теорията ти просто издиша. Рано или късно, колкото й да ти е тежко, ще трябва да приемеш факта, че не си я познавала толкова добре, колкото си мислела. Иначе това ще те изяжда отвътре, а не е хубаво.

— И откога стана такъв специалист по въпросите на майка ми?

— Не съм лично замесен и сигурно затова ми е по-лесно да гледам нещата отстрани.

— Замесен си. Чрез Раф.

— Това няма нищо общо.

— Фактът, че Раф ти е отговорникът, няма нищо общо с мнението ти?

— Няма, разбира се.

— Не ти вярвам. Господи! — Тя кипеше от гняв. — Как може да съм толкова тъпа! За малко почти ти повярвах. Трябваше да се сетя, че си на негова страна.

— Не става дума за това на чия страна съм.

— Така ли? Защо тогава ми задаваш всички тези въпроси и се правиш, че си съгласен с мен, а всъщност искаш да разбереш какво знам?

— Исках да разбера дали си открила нещо.

— Нещо?! Защо? За да докладваш на Раф ли?

— Не говори глупости.

Тя скочи.

— Така ли? Той ли те накара? Това да не би да е извънкласна дейност за големия бял вожд? Той ли те накара да разбереш какво смятам да направя? Така ли е?

— Сам, кълна се…

— Не си губи времето! И без това няма да повярвам нито дума. И можеш да кажеш на драгоценния си шеф, че не знам как е замесен, но ще го разбера! И мога да го направя сама. Нямам нужда от помощ нито от теб, нито от никого.

— Сам, грешиш! — Мик също скочи. Но беше твърде късно. Сам се отдалечаваше през градината, самотен изпълнен с решителност и абсолютно умопобъркан силует в черна памучна рокля. Мик изрита крака на пейката от безсилие.

Понечи да я настигне, да я убеди, че не е разбрала правилно. После реши да не го прави. Тя беше толкова убедена, че целият свят е срещу нея, че той просто нямаше шанс. Всъщност какво му пукаше?

И изобщо защо да си губи времето в грижи за Сам? Все пак отношенията, които започваха с изнудване и после лесно прерастваха в параноя и обвинения в убийство, не му бяха по вкуса.

Да, отдавна трябваше да изхвърли от ума си Сам Бозуин и тъжната й мания по смъртта на майка й.

Този следобед параноята не измъчваше само Сам. Надира губеше битката със страховете си от големия град. Бяха свършили кафето, но тя не смееше да излезе от апартамента. Опитваше се да се съсредоточи върху свиренето, но този път това разсейване не помагаше. Домът й се беше превърнал в обсадена крепост. Какво ставаше със Сам? Трябваше вече да се е прибрала. Щяха да упражняват Шуман. Беше й написала съобщение, но нямаше отговор.

Дали Сам знаеше кой е мъжът, който се беше обадил преди малко? И изобщо какви бяха тези обаждания?

Пощенската кутия издрънча: поредните картички на фирма за мини таксита. Надира отиде да ги вземе и да ги хвърли в кошчето. Трепереше. Къде се беше дянала Сам?

В шест и половина чу ключа на Сам в ключалката и познатото й раздразнение, че веригата е сложена.

— Над! Пусни ме да вляза!

— Извинявай. — Надира се засуети с веригата. — Забравих, че съм я сложила. — Обичайното извинение. — Не, не съм забравила. Сам, някой те търси и не казва кой е. Някакъв мъж звъни непрекъснато.

— Раф ли е?

— Мисля, че не. Но… ти добре ли си? — Сам внасяше челото в апартамента. — Изглеждаш ужасно.

— Това комплимент ли е? Добре съм, Над. Но един тип се опита да ми открадне чантата и се наложи да го гоня.

Надира погледна чантата й.

— Догонила си го все пак.

— Е, помогнаха ми.

— Какво става, Сам? — Очите на Надира бяха огромни. — Всичките тези обаждания, а и сутринта един човек те търси тук.

— Кой?

— Не каза. Не го пуснах да влезе. Каза, че било спешно.

— Ти видя ли го?

— Не. Какво става, Сам?

— Съжалявам, че забърквам и теб, Над. — Сам се мръщеше.

— Ако ми кажеш какво става…

— И аз не знам точно.

— Кажи ми каквото знаеш.

Сам замълча, все едно не можеше да прецени колко да й каже. После отиде в малката дневна и седна.

— Дай да пием по един чай и да се пробваме с Шуман. Ако не е прекалено късно за теб.

— Добре. Но първо трябва да ми кажеш какво става.

Сам въздъхна.

— Цял следобед бях с един човек, който смята, че си измислям всичко. Не знам дали мога да го понеса още веднъж. А може и да е прав. Може би просто съм откачалка, която не може да приеме истината.

— Не го мислиш наистина, нали?

— Не. Но пък лудите винаги смятат, че са нормални.

— Ти не си луда, Сам.

— Мерси. — Сам се усмихна. — О, Над, ти си единствената, която все още вярва в мен, а виж как ти се отблагодарявам. Изплашена си до смърт, нали? И аз съм виновна. Не мога да продължа да ти причинявам това.