Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Може да са били аматьори. Някакви недоучили чираци.

— Нещо не ми се вярва.

— Мислиш, че е искал дневника?

— Да. И двамата при това.

— Чакай, Сам. Защо някой ще си дава толкова труд да краде дневника на майка ти? Освен ти де, но ти вече го открадна. Знам, че е страхотна поетеса, но това е нелепо. Освен това — Мик се ухили — тези двамата едва ли си падат по четенето.

— Искаха да вземат дневника. — В гласа й нямаше и капка съмнение.

— Добре. Де предположим, че си права. Това значи ли, че мислиш, че те са я убили? — Мик се опитваше да говори неутрално, но въпросът все пак прозвуча скептично.

— Не. Но мисля, че някой ги е накарал.

— Кой? И защо е цялата тази шумотевица около този дневник? Няма смисъл.

Тя помълча, после попита:

— Нали знаеш, че Кърстен е оставила предсмъртно писмо, преди да се убие?

— И какво?

— Само че не е. Виж. — Тя извади дневника и прелисти десетина страници. Близо до гръбчето Мик видя неравния ръб на откъснат лист. — Тази липсваща страница е така наречената предсмъртна бележка. Всъщност са части от стихотворението, което е пишела точно преди да се върне в Англия — „Птицата сбогом“. Някой е откъснал страницата и я е сложил на масата в Гъл Котидж, все едно е оставила писмо.

— Сигурна ли си? Хартията съвпада ли?

— Проверих.

— Добре, но това все още не доказва нищо. Може сама да е откъснала листа. За да спести време.

Погледът, който му хвърли Сам, беше изпепеляващ.

— Майка ми пишеше — каза тя натъртено, сякаш това обясняваше всичко. — Няма начин да използва стари бележки, за да се сбогува със света. Думите бяха нейната страст и тя би искала да са както трябва. А и щеше да ми пише. Сигурна съм.

В очите й Мик видя пламъка на искрена увереност. Не беше сигурен дали й вярва, но изведнъж, противно на всички рационални инстинкти, осъзна, че му се иска.

— Значи мислиш, че убиецът просто е намерил в дневника й страница, която малко прилича на предсмъртно писмо, откъснал я е и я е оставил на масата, за да изглежда, че се е самоубила? Защо да се мъчи толкова, щом е било толкова лесно да го представи като нещастен случай?

— Не знам. Може да не е знаел, че изглежда като естествена смърт. И аз не знаех, докато ти не ми каза. А и ти не си знаел, преди да ти го каже приятелката ти от съдебната медицина. Но предполагам, че човекът, който е подправил прощалното писмо, е взел стихотворението, за което ти казвах — „Птицата убийца“.

— Какво искаш да кажеш, Сам? Че майка ти е знаела, че ще я убият, и предварително е написала стихотворение за това?

— Може би не. Но трябва да са свързани — иначе защо някой би взел стихотворението и дневника?

На Мик му се стори, че вижда накъде клонят нещата.

— Дневникът беше у Раф — каза той. — Според теорията ти той трябва да го е взел от вилата. Мислиш ли, че той е отговорен за смъртта на майка ти? Смяташ ли, че я е убил ? — Натърти на последната дума с надеждата, че Сам ще осъзнае колко е абсурдна теорията й. — Наистина ли мислиш, че Раф е пътувал чак до Корнуол, убил е майка ти, а после се е погрижил да го представи за самоубийство?

Сам не отговори веднага. По бузите й плъзна лека руменина, но беше стиснала зъби. Мик вече знаеше, че това е знак за упорита непоколебимост.

— Раф е участвал в покриването, това е сигурно, но не мисля, че я е убил той. Не би могъл, освен ако не са объркали часа на смъртта — каза тя.

Мик изпита облекчение, че Сам не обвинява неговия ръководител в убийство. Но това беше нищожно отстъпление пред реалността.

— Ако не е бил Раф, кой тогава? Според теорията ти де.

Този път Сам мълча дълго. Мик вече се надяваше, че тя започва да разбира колко фатално погрешна е хипотезата й. Накрая тя каза:

— Този уикенд бях в Уордли, в къщата на Джони Джонс, зетя на Раф. През нощта Джони влезе в стаята ми, мислеше, че спя, и се опита да открадне дневника. Каза, че сестрата на Раф искала само да го погледне и после щял да го върне.

— Защо просто не те е помолила да го погледне?

— И аз се чудя.

— Попита ли я?

— Канех се, но не ми се удаде възможност.

— В това няма никакъв смисъл. — Мик се обърка.

— Майка ми казваше, че нещата винаги имат смисъл, когато знаеш всички факти. Просто още не знаем всички факти.

Мик си помисли за Грейс Хобдън. Щеше ли в поведението й да има смисъл, ако той знаеше всички факти? Не беше сигурен, че иска да разбира този тип убийствен „смисъл“. После си помисли за Сам, която седеше напрегната и непоколебима на пейката до него. Въпреки нарастващата му симпатия към нея нищо в думите й не променяше факта, че най-вероятното обяснение беше най-простото: Кърстен Уолър беше посегнала на живота си и дъщеря й, единственото й дете, кроеше сложни измислици, за да избегне истината.