Джоана Хайнс - Птицата убийца

Жената с бялата блуза изглеждаше искрено оскърбена.

— Опитвахме се да помогнем — каза.

— Да — добави мъжът. — А ето каква благодарност получихме.

А Сам се разхълца. Беше стиснала чантата до гърдите си. Очите й обаче блестяха весело.

И Мик разбра, че тя се смее.

— Имах късмет, че минаваше оттам, или какво? — попита тя, когато се върнаха в кафенето, където си беше оставила челото. — Съвпадение?

— Не — каза Мик. — Търсех те.

— Така ли? Защо?

— Исках да ти кажа нещо. Но не тук. Да седнем някъде на спокойствие. Искаш ли да пийнем по нещо?

Сам се огледа.

— Не. Предпочитам да се поразходим. Чакай малко да си паркирам челото. — Влезе в кафенето и мъжът зад бара — бицепсите му явно не бяха напомпани с правене на капучино — обеща да й пази челото. Мик гледаше през витрината. Сам беше въодушевена, направо сияеше. Но и той самият сякаш кипеше от енергия.

— Дан ще ми наглежда челото — каза тя, когато излезе. — Музиката ми е добра за бизнеса му и той ме черпи с кафе, така че всички са доволни.

— Добра уговорка — каза Мик.

— Аха.

Вървяха към Линкълн Ин Филдс в почти пълно мълчание. Мик направи един-два коментара, просто от добро възпитание, но Сам беше потънала в собствените си мисли. Стигнаха сенчестата градинка в центъра на площада и седнаха на една празна пейка.

— Благодаря, че го подгони, Мик — каза тя. — Ако го бях изгубила…

— Ама че късмет — да се опитат да ограбят точно теб — каза Мик.

Сам го изгледа някак особено.

— Късмет ли? — Изхъмка и попита: — Та за какво искаше да говориш с мен?

— Ами, опитвам се да измисля защитата на една жена, Грейс Хобдън, която е наръгала мъжа си, докато спял, и си мислех, че ъгълът на нанасяне на раните може да помогне.

— Не съм специалист по наръгванията — каза тя.

— Ти не си, но говорих с една приятелка, която разбира от съдебна медицина.

— Помогна ли ти?

— Не особено. Но после я попитах за електрически удар във вода.

Беше привлякъл вниманието й. Изцяло.

— И? — подкани го Сам.

— За разлика от обикновения токов удар, който оставя следи от изгаряне, подводният токов удар не оставя никакви. Поне според нея това е почти идеалният начин да се отървеш от някого. Когато жертвата умре, вадиш електрическия уред от водата и го изхвърляш. Причина на смъртта — сърдечен удар. Почти никога не се откриват подозрителни следи.

— Значи все пак ми вярваш? — нетърпеливо попита Сам. — Съгласен си, че майка ми е била убита.

— Не, точно обратното. Не виждаш ли? Това доказва, че трябва да е било самоубийство.

Тя се намръщи.

— Как пък го измисли?

— Помисли, Сам. Представи си, че някой е убил майка ти, като е пуснал радиото във ваната. След като тя е умряла, е трябвало само да извади радиото, после пак да пусне тока, да си тръгне и да изхвърли радиото някъде. Всички биха решили, че смъртта е естествена. Точка по въпроса. Което значи, че няма нужда някой да го прави да прилича на самоубийство. Знам, че е трудно, но наистина изглежда, че майка ти все пак се е самоубила.

— О.

Направо я виждаше как се вмъква обратно в черупката си.

— Съжалявам, Сам. Знам, че не ти е леко, но винаги е по-добре да знаеш истината.

— Глупости — каза тя. — Аз знам истината — или поне част от нея. Просто съм разочарована, защото мислех, че си съгласен с мен. Това е.

— Но защо му е на някой да го прави да прилича на самоубийство, когато би било толкова просто да е нещастен случай?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Все още. Но знам, че не е било самоубийство. И това не е само шесто чувство. Има доказателства.

— Например?

Тя не отговори веднага и Мик попита:

— Каза ли на полицията какво мислиш?

— Опитах. Но те вече си бяха направили заключението и не искаха да повярват на нищо, което не се връзва с версията им.

Мик клонеше към гледището на полицията, но каза:

— Виж, Сам, може да ти повярвам, ако има доказателства, че е убийство. Но трябва да ми кажеш какви са.

— Според теб защо се опитаха да ми откраднат чантата точно сега?

Мик я зяпна.

— Ами… на хората непрекъснато им крадат чантите. Лондон е раят на крадците. Убийствата нямат нищо общо.

— Сериозно? А ти ако си крадец, наистина ли щеше да си дадеш толкова труд за това ? — И посочи чантата си. — Аз много си я обичам, защото една приятелка, Джина, ми я донесе от Гватемала, но не бих казала, че изглежда да съдържа нещо ценно. Забеляза ли оня тип със зелената бейзболна шапка, който ми отвлече вниманието, докато велосипедистът се приближаваше? Това беше добре планиран удар. Защо им е на професионалисти да се занимават с това ? Дори мобилният ми е на две години. Крадците на чанти обикновено нападат богати американски туристи, а не мърляви улични музиканти.