Джоана Хайнс - Птицата убийца

През поляната долиташе дим — щом вдигнаха масата от обяда, Джони отиде при конюшните и купчината стари кашони и боклуци, която беше струпал сутринта. Мириам се беше оттеглила в гостната, пердетата бяха спуснати, за да спират яркото слънце. Лежеше на дивана, тъмните й очила бяха сгънати на корема й. Щом Сам влезе, тя отвори очи.

— Извинявай — каза Сам. — Да не спеше?

— Просто си почивах — отвърна отпаднало Мириам. Вентилаторът едва раздвижваше душния въздух.

— Главата не ти ли мина?

— Не — каза Мириам. — Ще се оправя. Имала съм и по-тежки главоболия.

— Исках да те питам нещо — започна Сам. После млъкна. В сенките в другия край на стаята нещо се раздвижи.

Даяна седеше в стол на сини и кремави райета. Цветната неделна притурка се беше плъзнала от коленете й и тя се наведе, за да я вдигне от пода. Бобо, който спеше в краката й, отвори едно черно оченце и направи вял опит да я гризне за ръката.

— Само боклуци пишат — каза Даяна горчиво, а Бобо пак заспа. — Глупави млади момичета, за които никой не е чувал. Помня времето, когато имаше истински статии. Неща, от които да научиш нещо.

Мириам си надигна и каза:

— Искаше да ме попиташ нещо.

Сам се поколеба. Никога не беше виждала на лицето на Мириам такова изражение — твърдо и студено като натрошен лед.

Ако се притесняваше, че Сам ще я пита защо иска да види дневника на Кърстен, нямаше нужда да се тревожи. Сам нямаше намерение да го обсъждат пред Даяна. Нещо в Даяна винаги я караше да се чувства неспокойна.

— Не е важно — каза Сам. — Ще те питам, като се почувстваш по-добре.

— Питай ме сега. — Това беше заповед.

Сам се запъна, после каза:

— Добре.

Даяна се покашля и се обади:

— Каква е тази миризма? Да не би нещо да гори? Какво става?!

Мириам подуши, седна и изохка:

— Дим! Сигурно има пожар. Господи, пожар!

Тревогата им можеше да е комична, но Сам си помисли, че този ден май нищо не буди желание за смях.

— Джони запали огън — каза им. — Нали сутринта разчисти една от конюшните и сега е запалил боклуците.

Мириам се давеше, все едно стаята изведнъж се беше напълнила с дим, въпреки че той едва се надушваше.

— О, затвори прозорците! Как може да е толкова безразсъден? Бързо, преди да сме се задушили. — Закашля се толкова силно, че се строполи обратно на дивана.

Сам отиде да затвори прозорците. Даяна беше станала и трескаво събираше нещата си, готвеше се за бягство. Бобо я наблюдаваше.

— Сигурна ли си, че е навън? — попита Даяна. — Може да е в кухнята. Пожарите се разпространяват толкова бързо… Ставай, Мириам, ставай! Може да е опасно.

— Навън е. Уверявам ви, че не сте в опасност — каза Сам, докато затваряше здраво последния прозорец. — И е доста надалеч. Наистина няма за какво да се тревожите.

Даяна се сопна:

— Няма как да не се тревожиш, когато има пожар. Не знаеш за какво говориш. — Вееше си със списанието.

Мириам отново се беше наместила на възглавниците.

— Огън — изпъшка. — Как може да пали огън? Знае колко мразя огньове. О, този дим ще ме убие!

Сам дръпна завесите, за да спре светлината.

— Ето. Вече няма да влиза дим. — Обърна се. Мириам тихо стенеше, стиснала чело с бледата си ръка, и се поклащаше. Даяна пак беше седнала, сякаш нащрек да усети първите признаци за дим.

Изведнъж Сам се ядоса на Джони, че не бе помислил. Съпругът на Даяна беше загинал при пожар — това беше голямата трагедия в живота им, нищо чудно, че се бяха уплашили толкова.

— Ще отида да му кажа да го изгори по-бързо. Тогава няма да има толкова много дим.

— Накарай го да спре — тихо каза Мириам. — Да спре дима.

— Какъв дим? — попита Даяна и се огледа. — Няма дим, Мириам. Няма дим.

— Надушвам го. — Мириам се обърна на една страна и зарови лице в меката дамаска на дивана.

— Глупости — отсече Даяна. — Вече го няма. Никога не е имало дим.

— Имаше. Знам, че имаше.

— Мисли си за хубави неща, Мириам. Не мисли за лошите.

Мириам извърна лице към майка си. Отвори очи и й хвърли поглед, изпълнен с такава омраза, че Сам я побиха тръпки.

— Така ли, майко? Е, ти би трябвало да знаещ, нали? Все пак ти си специалистката.

— Не знам за какво говориш — каза Даяна.

— Не знаеш ли? Не виждай злото, не чувай злото, не говори зло. Това е твоето мото открай време, нали?

Даяна се наведе, вдигна Бобо и го притисна към себе си. Той я лизна по лицето.

— Не знам за какво говориш, Мириам. Всичките тези приказки за зло… Това са глупости.

— Да, майко. — За ужас на Сам Мириам започна да се смее; безрадостен смях. — А сега дори не подушвай зло. Няма дим. Никога не е имало дим. Сигурно съм си го измислила. Глупавата Мириам — да си представя гаден дим. Какво ли още ще измисли. Слушай мама, Мириам. Тя знае как да се оправя с нещата. — И отново се разсмя, после внезапно млъкна и притисна челото си с пръсти.