Джоана Хайнс - Птицата убийца

— О! — възкликна щастливо. — Оригиналният купол си е на мястото. А тази дърворезба!…

Унесен в разкрилите се пред него красоти, той направи още една крачка.

Мириам изпищя.

— Внимавайте! Надолу са десет метра!

— Не се тревожете за мен — отвърна той доволно. — Аз съм неразрушим!

Сам отиде до Мириам на входа за кулата.

— Божичко! — възкликна нещастно Мириам. — Опасно е. — И закърши бледите си ръце.

— Той знае какво прави — опита се да я успокои Сам.

Саймън Реднал стъпваше внимателно, опитваше всяка дъска с върха на лъснатите си обувки, преди да отпусне тежестта си.

— О, да — каза и в гласа му прозвуча нотка обреченост, като на лекар, който дава диагноза на ужасна болест. — Не са само дървояди, страхувам се. — Отново погледна към тавана и продължи въодушевено: — Течове! Течове и… — Клекна, за да отчупи парченце от една дъска с джобното си ножче, а Мириам затаи дъх. — А тук, ако не се лъжа, е нашият стар враг hestobium rufovillosum. Сериозно нашествие според мен.

— Ще трябва ли да се сменят дъските? — попита Сам, тъй като Мириам май временно беше изгубила дар слово.

— За бога, не! — Господин Реднал беше толкова ужасен от самата идея за подобно архитектурно светотатство, че мигом скочи на крака, внезапно движение, което едва не му струва живота. — Ще трябва да се обработват с препарати, разбира се, но… — Спря насред изречението, ентусиазмът му се превърна в ужас, когато дъската, на която стоеше, с тих пукот поддаде и се огъна като мокър картон.

Мириам изпищя. Левият крак на Саймън Реднал изчезна в разпадащото се дърво, той залитна, изгубил равновесие, но в последния момент се хвърли към вратата, хвана се за касата, изпъшка и се измъкна в коридора.

— Какво става? — Гласът на Джони долетя откъм стълбите. — Мири!? Какво става? — И дотича по коридора.

Саймън Реднал се облегна на стената, за да се съвземе, но вече се усмихваше.

— Това не е тест, препоръчван от експертите, но май ни каза всичко, което искахме да знаем за вашите подове. Дъските на пода трябва да се извадят, за да се третират с препарати. С напречните греди ще се занимаваме на място.

— Можеше да се убиете! — вайкаше се Мириам и трепереше безпомощно.

— Не, не. Нищо работа — каза Саймън и избърса потта и няколко паяжини от челото си. — Гредите щяха да ме издържат, сигурен съм. Просто тази дъска…

Мириам не изглеждаше убедена.

— Изобщо не трябваше да ви позволявам да го правите. Знаех си, че подът е смъртоносен. Ако бяхте паднали… До долу са десет метра! О, ако нещо се беше случило, никога нямаше да си простя!

— Джони Джонс — каза Джони, наведе се над строителния експерт и сграбчи ръката му в топло ръкостискане.

— Саймън Реднал — каза консултантът, докато ръката му се тресеше нагоре-надолу. Въпреки възраженията си все още изглеждаше разтреперан.

— Съжалявам, че закъснях — каза Джони. Беше с мърляви дрехи, лицето му беше прашно и потно. — Започнах да чистя една от конюшните и загубих представа за времето. От месеци се канех да го свърша. Мириам показа ли ви всичко, което трябваше?

— Ще ми е интересно да видя приземния етаж.

— Разбира се. Използван е за склад години наред, но миналата година го разчистихме. Красиви стари каменни плочи. Да идем да го погледнете.

Джони го поведе по коридора и надолу по стълбите. Не погледна Сам. Все едно не я беше видял. Изобщо не бе типично за него.

Когато Саймън Реднал си замина, Сам отиде с Джони в кухнята и тупна на масата шишенце парацетамол.

Джони се дръпна изненадан. После каза:

— Значи все пак си имала.

— Не, вие имахте.

— Моля?

— В шкафчето в банята. — Докато Джони и Мириам бяха говорили с господин Реднал за гниене, дървояди и безвъзмездни помощи за културно наследство, Сам се беше възползвала и тя да подуши наоколо. Не й отне много време.

Вдигна шишенцето с хапчета и го разклати.

— Така ли? Не съм го видял.

Джони й обърна гръб и изсипа в мивката пресни картофи. Агнешкото приятно цвъртеше във фурната. На голямата излъскана чамова маса в средата на стаята имаше връзка пресен джоджен. Обикновено кухнята беше най-спокойната част от къщата, особено когато готвеше Джони. Стилът му беше точно обратното на Раф: проста храна, сготвена без много суетня и с щедри количества алкохол за готвача.

— Искаш ли шери. Сам?

— Не, благодаря. Не може да не си го видял. Там има още пет-шест вида хапчета за глава. Всъщност си е цяла аптека.

— Аха. — Джони се взираше напрегнато в пресните картофки, все едно те можеха да му кажат как да се измъкне от ситуацията. — И теб ли те боли главата? Бедната Мири също е доста зле. Сигурно е от жегата.